Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Близначките се спогледаха.

— Лор?

— Разбира се, Лаз. Братко, тогава ще отворим нашия дом за отдих над казиното. Или някъде другаде.

— Не мисля, че това е вашето призвание — възрази Лазарус. — При това носовете ви, за дълбоко мое съжаление, доста приличат на моя собствен нос, а той е… грозничък.

— Напротив, в носовете ни е нашето преимущество…

— … защото благодарение на тях ние изглеждаме като теб…

— … и невероятните до този момент клюки…

— … ще станат истина, когато клиентът ни погледне…

— … а като изключим носовете, изглеждаме доста добре…

— … „изваяни сме като скулптури“, според собствените ти думи…

— … освен това сме естествено червенокоси, а Тамара казва, че да си червенокос, е като да имаш сметка в банката…

— … и въпреки че толкова си приличаме, можем да предложим разнообразие…

— … например едната от нас може да не използва депилатор…

— … това може да ни направи известни и да спечелим много пари; Маги ни го каза…

— … и макар че е възможно това да не е призванието ни…

— … и никога да не станем от класата на великата Тамара…

— … Нови Рим ще бъде потресен, като узнае колко предани сме на делото…

— … когато става въпрос за спасяването на брат ни!

Лазарус дълбоко въздъхна.

— Благодаря ви, мили мои. Надявам се да не ви се наложи да се занимавате с подобно нещо заради мене. Разчитам повече на математическите ви способности и на уменията ви в пилотирането на космически кораби, отколкото на физическата и духовната ви красота.

— Чу ли, Лор? Този път той добави „духовна“.

— Според мен именно това имаше предвид.

— Надявам се. По-приятно е, отколкото да ни казва, че гърдите ни са хубави като тези на Минерва. Което не е съвсем вярно.

— Вярно е — прекъсна ги брат им, — но нека да се върнем към ориентирите и останалото.

— Мисля, че трябва да ги целунеш — намеси се Дора.

— По-късно. Вижте сега, деца, основното рандеву е определено за точно десет земни години след като ме оставите. А, да не забравя: първо трябва да хвърлите тялото на Либи. Как? Въпросът ми е към Лаз и Лор, а не към Дора. Разбира се, Дора знае всичко, но аз искам да науча как биха постъпили същества от плът и кръв, които могат да грешат. Лаз?

— Дора трябва да размрази тялото и да повиши температурата му почти до крематориума, а после — при скорост, почти равна на орбиталната — да го пусне в атмосферата по наклонена траектория, така че то да изгори цялото, преди да падне. Траекторията трябва да завършва в планините — за в случай, че тялото не изгори напълно, тъй като не искаме да навредим на никого.

— Какви планини и как да ги намерим. Лор?

— Ето тези. Основният ориентир е голямата река, която преминава през централната долина. От запад в нея се влива друга голяма река — тя е северният ни ориентир. Заливът, до който първата река достига, е южният ни ориентир; западен ориентир нямаме. Арканзас се намира в средата на тази скобка. Тук няма други планини освен Озарк и трябва да се целим в южния й склон. Братко, а защо е необходимо всичко това?

— Сантименталност, Лорелай. Когато с Анди пътешествахме, той винаги изпитваше носталгия по родния си край. Единствената песен, която знаеше, бе „Арканзас, Арканзас, аз те обожавам!“ — повдигаше ми се от нея. Бях обещал на Либи да го погреба в Арканзас. Тази мисъл сякаш го утеши преди смъртта му, а обещанията трябва да се изпълняват. Кой знае, може би скъпият ми приятел ще разбере по някакъв начин. Във всеки случай той е заслужил да се изпълни последното му желание. Ориентири на главното рандеву?

— Този голям каньон — отвърна Лапис Лазули. — Движим се по него на юг, докато не стигнем черната точка. Кратер от метеорит. Каньонът е най-големият на Земята, не можем да го сбъркаме. Знаем местоположението му и можем да го открием независимо от ъгъла на наблюдение, стига осветлението да е подходящо.

— Сигурна съм, че ще мога да го видя и през нощта — обади се Дора.

— Дора, миличка, това упражнение се основава на песимистичното предположение, че на нашите ангелчета ще им се наложи да търсят каньона без да могат да разчитат на помощта ти. Искам да са наясно с географията на Тера поне дотолкова, че да не им се налага да се приземяват и да търсят пътеводител. До земята не трябва да се приближавате изобщо . Само ще ме оставите, а после ще ме вземете. Не искам да ставам причина за поредната история за летящи чинии. Няма защо да привличаме ни най-малко внимание върху себе си — някой глупак може да ме застреля от страх. За нещастие формата на кораба ни идеално съответства на термина „летяща чиния“.