Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Лазарус мълчаливо погледна Минерва. Качили се бяха на самия връх на хълма, къщата вече не се виждаше.

— Не знам. Как бих могъл да зная. Беше преди хиляда години, а спомените избледняват и изчезват. Мисля, че си приличате. Да, приличате си.

— Затова ли не можеш да ме обичаш! Нима допуснах ужасна грешка, когато пожелах да приличам на нея?

— Но скъпа… аз те обичам !

— Нима? Лазарус, ти нито веднъж не сподели тази благодат с мен. — Внезапно тя разкопча късата си пола и я остави да падне върху тревата. — Погледни ме, Лазарус. Аз не съм тя. Заради тебе исках да бъда нея. Но не съм тя… и аз… аз… тогава бях компютър и не знаех как е правилно да постъпя. Не исках да ти причинявам болка. Не исках да пробуждам призраци от твоето минало. Ще ми простиш ли?

— Минерва! Стига, скъпа! Няма за какво да ти прощавам!

— Не ни остана много време, скоро ти тръгваш. Можеш ли наистина да ми простиш? И да ми подариш дете, преди да си тръгнал? — Очите й се бяха напълнили със сълзи, но тя го гледаше, без да мига. — Искам дете от теб, Лазарус. Няма да те питам два пъти… но и не можех да те пусна да заминеш, без да съм те питала. Заради невежеството си реших да стана като нея — защото си я обичал, — но ти можеш да затвориш очите си!

— Любима…

— Да, Лазарус?

— Затваря ли очите си Айра? Отказва ли да те види?

— Не.

— А Джъстин? Или Галахад? Ако ти можеш да гледаш обикновеното ми лице, аз със сигурност мога да гледам твоето прекрасно лице… ако имаме късмет, тя ще прилича повече на теб, отколкото на мен. Да се връщаме вкъщи.

Лицето й грейна.

— Какво й е лошото на тази горичка?

— Мм… Добре. Сега.

— Нека да повторим още веднъж, момичета — каза Лазарус. — И времевите маркери, и ориентирите на мястото на срещата. Дора, виждаш ли глобуса?

— Ще го видя, ако престанеш да го закриваш с длани, старче приятелче.

— Извинявай, скъпа, но ми викай Лазарус; аз не съм ти брат.

— Когато Лази и Лори ме взеха за сестра, ти ме освободи. Логично ли е? Логично е. И недей да се мръщиш, приятелче — всъщност това ти харесва.

— Добре, харесва ми, сестричке Дора — съгласи се Лазарус. — А сега млъкни и ми дай възможност да кажа каквото трябва.

— Слушам, командире — отвърна пилотът компютър. — Но всичко това вече е записано трикратно в мен. Нямам нужда от тези недодялани времеви маркери… Аз съм настроена, приятелче, настроена съм.

— Дора, а ако се случи нещо с настройките ти?

— Не е възможно. Ако някой от блоковете ми излезе от строя, ще включа дублиращия го, а после ще отстраня повредата.

— Така ли? Ти се намираш в еуфория, откакто близначките те приеха за сестра. Учил съм те да бъдеш песимист, Дора. Космическият пилот, който не е песимист, не струва пукната пара.

— Извинявай, командире. Млъквам.

— Ако имаш какво да кажеш — говори. Но не пренебрегвай мерките за безопасност. Дора, искам да запазя скъпоценната си кожа и за целта се нуждая от твоята помощ. Сещам се за не по-малко от дузина начини да се повредиш в някаква степен — в резултат на грешка или естествена катастрофа — но няма причини за безпокойство. Само трябва да предвидиш мерките, които ще ти се наложи да предприемеш в подобни случаи.

Да предположим, че работиш превъзходно, но близначките не могат да те използват. Тогава, след като ме оставите, се връщате в базовото време — направо в Нови Рим, и близначките проверяват в архива за забавена поща от мен… Кой знае, то може и сега да ги чака.

— Братко — намеси се Лорелай, — думата „сега“ не означава нищо. След старта ще изгубим всякаква връзка с времето.

— Не си играй с думите, скъпа. Под „сега“ имам предвид 2072 година от началото на Диаспората, или 4291 година по григорианския календар, годината на твоето пълнолетие.

— Лаз, чу ли това?

— Търсеше си го, Лор. Млъкни и позволи на брат ни да говори.

— Понятията, с които сме свикнали, трудно ще ни свършат работа тук, Лорелай. Вие трите, момичета, можете да прекарате част от времето си, докато пътуваме до Земята, за да измислите нов език, подходящ за пътешествията във времето. Но да се върнем към нашия хипотетичен случай. И така, вие кацате на Секундус, отивате в архива и питате има ли някаква забавена поща, адресирана до вас. Писмата може да са за Джъстин или Айра. Или за мен — Лазарус, или Удроу Уилсън Смит. Може да прибегна до различни методи, тъй като се връщам няколко века преди забавената поща да стане обичаен начин за съхраняване на документи.