Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— А какво се е случило с неандерталците? Какво се случва с победените? Джъстин, какъв е смисълът да се съпротивляваш, когато те превъзхождат толкова, че дори няма смисъл да се опитваш да се бориш? Малкия народ живееше в идеална утопия: нито борба, нито съревнование, нито бедност, нито съществуваше проблемът на пренаселеността — те живееха в съвършена хармония с прекрасната си планета. Рай, Джъстин! Малкия народ олицетворяваше това, за което бяха мечтали философите и което религиозните водачи бяха обещавали през цялата човешка история.

Може би те са съвършени, Джъстин. Може би са това, в което човешката раса би могла да се превърне… след милион години. Или десет милиона.

Но когато казвам, че тяхната утопия ме плаши и е смъртоносна за човешките същества и че Малкия народ е избрал безизходен път за себе си, аз не се опитвам да ги принизя. О, не! Те имат значително по-задълбочени познания в математиката и науката от мен — иначе защо да отивам там да се консултирам с тях? Не мога да си представя как бихме могли да воюваме с тях, тъй като те са в състояние да отразят всяка наша атака. Ако решат, че сме им неприятни, не мога дори да предположа какво ще ни се случи — не искам и да го знам. Но докато не им се бъркаме в работата и нямаме никакви претенции към тях, не виждам опасност. Поне така ми се струва. Но каква стойност има мнението на един стар неандерталец? Разбирам от тях толкова, колкото нашата котка разбира от астронавигация.

Не знам какво се е случило с останалите Хауардовци. Може би някои са били асимилирани като Мери Спърлинг. Не съм питал — хич и не исках да знам. Някои сигурно са изпаднали в апатия и са измрели. Съмнявам се, че са се размножавали, но може да са били отглеждани като домашни животни. Ако е така, не искам да узнавам какво точно се е случвало. Получих каквото исках — мнението ми за математическите странности на физиката на полето се потвърди, след това си прибрах момичетата и излетях.

Но преди да си тръгнем, обиколихме около планетата и заснехме повърхността й, а след завръщането ни дадох материалите на Атина за изследване. Тина?

— Да, приятелче. Джъстин, ако на планетата има артефакти с човешки произход, диаметърът им е по-малък от един метър.

— Затова реших, че всички са загинали — мрачно продължи Лазарус. — И нямам намерение да се връщам отново там. Но пътешествието към РК3722 не беше тренировъчен скок във времето, а обикновен междузвезден полет. Експерименталният скок ще бъде прост и сигурен — няма да кацаме на никоя планета. Искаш ли да дойдеш с нас? Или да вземем Галахад?

— Татенце — сериозно произнесе Галахад, — аз съм млад, красив, здрав и щастлив и възнамерявам да си остана такъв; ти нямаш право да ме въвличаш в подобно безумие. Не обичам скачането от звезда на звезда, аз съм домошар. Достатъчно ми беше единствено кацане под управлението на Великия пилот Лорелай. Не можеш да ме убедиш.

— Виж какво, момче, бъди разумен — меко изрече Лазарус. — Когато потеглим, момичетата ще са достатъчно големи, за да се нуждаят от мъжко внимание, което аз не мога да им осигуря. Ще изгубя контрол над тях. Помисли си над това, длъжен си.

— Започнеш ли да говориш за задължения, веднага се махам от този кошер. Проблемът, татенце, е, че ти си мамино детенце, което го е страх от две малки момичета.

— Възможно е. Обаче те няма да са малки още много дълго време. Джъстин?

Размишлявах трескаво. Получаването на предложение от Старейшината за съвместен полет в космоса е чест, която не се отказва. Не ме притесняваше фактът, че по време на полета ще се осъществи опит за пътуване във времето, защото подобна идея ми се струваше нереалистична. Във всеки случай Лазарус не предвиждаше особена опасност, иначе не би взел със себе си своите сестри-дъщери. Освен това подозирах, че не е възможно Старейшината да бъде убит — още една причина да се чувствам в пълна безопасност като част от неговия екипаж. Но дали Лазарус наистина искаше да съм жиголо за дъщерите му? Бях сигурен, че той просто се шегуваше с Галахад; не се съмнявах, че Лази и Лори могат да разрешат проблемите си според собствения си вкус.

— Лазарус, ще отида с вас, където пожелаете.

— Чакай малко! — възрази Лазарус. — Татенце, Тамара няма да хареса това нещо.

— Какъв е проблемът, синко? Тамара е добре дошла и смятам, че ще й хареса. Тя не е малко дете, за разлика от някои хора, които няма да споменавам.

— Какво? — подскочи Галахад. — Ще вземеш със себе си Тамара… Джъстин… близначките… Половината семейство? И ще оставиш другите тук — да ви оплакваме? — Той въздъхна. — Е, добре, предавам се. Записвам се доброволец. Но нека Джъстин и Тамара останат вкъщи. И близначките. Не бива да рискуваме да ги взимаме. Ти ще пилотираш, аз ще готвя. Докато не загинем.