Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Момент, Лазарус — прекъснах го аз, — в архивите има само една Мери Спърлинг, и аз съм неин потомък. Тамара също произхожда от нея…

— От нея произхождат страшно много Хауардовци, синко. Мери имаше повече от трийсет деца. Това беше рекорд за онези години.

— Значи вие имате предвид Старата Мери Спърлинг, родена през 1953 година по григорианския календар, умряла…

— Тя не е умряла, Джъстин; там е работата. Така че аз се върнах и говорих с нея.

Съвсем се обърках.

— Лазарус, не разбирам. Искате да кажете, че вече сте предприели едно пътешествие във времето? Две хиляди години назад? Даже повече от две хиляди…

— Джъстин, ако млъкнеш за малко, ще разбереш какво искам да кажа.

— Моля за извинение, сър.

— Кажи ми още веднъж „сър“ и ще ти пусна близначките да те погъделичкат. Имам предвид, че отидох, в настоящето, до звездата РК3722, по-точно на Планетата на Малкия народ. Обозначението сигурно не ти говори нищо; в новите каталози го няма, тъй като ние с Либи решихме да скрием местоположението на тази планета… По-добре е хората да стоят далеч от нея.

Малкия народ е източник на концепцията, на основата на която Либи създаде теорията на полето, която днес използват всички космически пилоти, компютри и хора. Никога по-рано не се бях връщал там… защото аз и Мери бяхме много близки. Толкова близки, че случилото се с нея бе удар за мен. В известен смисъл беше по-страшно, отколкото ако бе умряла.

Но годините омекотяват спомените, а аз се нуждаех от съвет. И така, аз и близначките се качихме в „Дора“ и тръгнахме да търсим планетата. Използвахме координатите и траекторията, които Анди ми бе написал много отдавна. Траекторията леко се беше променила, но една звезда не може да избяга кой знае колко далече за две хиляди години; намерихме я.

По-нататък нямахме никакви проблеми. Аз най-сериозно предупредих Лор и Лаз за опасностите на това място. Те ме изслушаха и сякаш им предадох своя имунитет към планетата; изобщо не възнамеряваха да жертват своите индивидуалности срещу псевдобезсмъртие. Даже си прекараха чудесно: планетата наистина е очарователна. Нищо не се бе променило, тя продължаваше да бъде един огромен парк.

След като се озовахме на орбита около планетата, зачаках: Малкия народ притежава сили, непостижими за хората. Всичко стана както предишния път: при „Дора“ дойде призрак на същество от Малкия народ и ни покани да посетим планетата. Само че този път се обръщаше към мен по име, което звучеше направо в мозъка ми — те не използват устна реч. Допуснаха ме до съществото Мери Спърлинг. Това ме разтърси, но същевременно беше добра новина. Обаче тя — искам да кажа „то“ — ме посрещна с умерено задоволство, без да е особено заинтригувано. Сякаш пред мен бе не стар приятел, а непознат, помнещ всичко, което е помнил този приятел.

— Разбирам — обади се компютърът, — нещо като Минерва и мен, нали?

— Да, скъпа… като се изключи фактът, че ти още в първия ден на съществуването си беше по-определена личност, отколкото онова същество, използващо името на старата ми приятелка. И през последните три години личността ти ставаше все по-определена.

— Старче приятелче, обзалагам се, че казваш това на всичките си момичета.

— Възможно е. Обаче сега те моля да млъкнеш за малко, скъпа. Всъщност не остана кой знае колко за разказване, Джъстин. Ние останахме там няколко дни и заедно с Дора разговаряхме с Малкия народ за пространствено-времевото поле, а близнаците слушаха с крайчето на ухото си, но преди всичко се наслаждаваха на ролята си на туристи. Ако си спомняш, когато „Ню Фронтиърс“ тръгна обратно към Земята, на планетата останаха около десет хиляди души.

— Единайсет хиляди сто осемдесет и трима — поправих го аз — според бордовия дневник на „Ню Фронтиърс“.

— Значи толкова бяха записани в дневника? Мисля, че трябва да са били още повече, тъй като не сме броили тези, които не можахме да намерим, пък и на планетата останаха доста нерегистрирани деца — все пак стояхме там достатъчно дълго. Но както и да е, да допуснем, че са били десет хиляди. Колко според теб биха могли да станат след две хиляди години?

— Около десет на двайсет и втора степен — възкликнах, — но това е невероятно. Бих очаквал някакъв стабилен оптимален брой — да речем десет на десета — или малтусианска катастрофа след не повече от седем-осем века.

— Джъстин, там нямаше никой. Дори изобщо не личеше, че някога е имало хора.

— Какво се е случило с тях?