Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

В Буундок живееха само неколкостотин души. В центъра му бяха разположени няколко ниски постройки за обществени или полуобществени прояви. Повечето колонисти бяха разпръснати из различни селища. Къщата на Лазарус Лонг беше безспорно най-впечатляващото съоръжение, което бях забелязал на планетата — ако не се броят пресеченият конус на огромната яхта на Старейшината и още по-големият транспортен космически кораб, разположени на космодрума, където беше и моят автоколет.

(Космодрумът беше равнина с площ няколко квадратни километра. Всъщност названието „космодрум“ бе преувеличено. Не се забелязваше нито едно складово помещение. Но автомаяк сигурно имаше; не го бях видял, но едва ли бих се приземил толкова безпроблемно, ако липсваше.)

Домът на Старейшината се открояваше сред недовършените постройки в селището. Очевидно живелият преди векове римлянин е бил отличен архитект. Сградата беше двуетажна с вътрешна градина. На всеки етаж бяха разположени между дванайсет и шестнайсет големи стаи плюс обичайните спомагателни помещения. Но за какво са му на осемчленно семейство двайсет и четири или повече стаи? Подобно пространство би подхождало на някакъв богаташ от Нови Рим, за да задоволи егото му, но в новосъздадената колония изглеждаше неуместно, а и изобщо не се връзваше с представата ми за Старейшината, изградена след задълбочено изследване на живота му.

Обяснението се оказа много просто. Помещенията в половината сграда бяха заети от подмладителната клиника и от болницата; в тях можеше да се влезе направо от улицата. Броят на семейните стаи не беше константен; стените между тях бяха подвижни. При увеличаване на потребностите на колонията или на числеността на семейството имаше готовност за преместването на клиниката и болничния отсек някъде наблизо в града.

(Провървя ми — когато пристигнах, нямаше пациенти нито в клиниката, нито в болницата. В противен случай повечето от възрастните членове на семейството щяха да са доста заети.)

Броят на членовете на семейството изглеждаше също толкова неопределен, колкото и броят на стаите. Предположих, че обитателите са осем: трима мъже — Старейшината, Айра и Галахад; три жени — Ищар, Хамадриад и Минерва; две деца — Лорелай Ли и Лапис Лазули. Оказа се, че има още две момиченца, току-що проходили, както и малко момченце. Освен това аз не бях нито първият, нито последният, поканен да живее в дома за неопределено време. Не беше ясно и дали подобен престой означава, че съм гост на семейството, или че съм негов член.

Отношенията вътре в семейството също бяха крайно неразбираеми. Колонистите винаги си имат семейства. Колонист-самотник — в тази фраза има вътрешно противоречие. Но на Терциус всички колонисти бяха Хауардовци, а сред нас са разпространени най-различни видове брак, с изключение може би само на пожизнената моногамия.

На Терциус нямаше никакви закони относно брака; Старейшината беше решил, че не са необходими. Малкото закони, действащи на планетата, бяха отбелязани в миграционния договор, съставен от Айра и Лазарус. Съдържанието му включваше обичайните договорености със земевладелците и определяше ръководителя на колонията за абсолютен арбитър, докато не подаде оставка. Но в документа нямаше нито дума за брака и семейните взаимоотношения. Колонистите регистрираха новородените, както бе прието сред Хауардовците, а компютърът Атина играеше ролята на архивар. При прегледа на записите установих, че вместо да се изброяват предшествениците на децата, в документацията се нанася генетичен класификационен код — система, която генетиците на Семействата от векове настояваха да бъде въведена (и аз бях съгласен с тях), но която изискваше специалистите по генеалогия наистина здраво да се трудят. Особено ако бракът не е регистриран, което се случваше от време на време.

Открих една двойка с единайсет деца: шест негови, пет нейни и нито едно съвместно. Направих си извода от кодовете им, които бяха абсолютно несъвместими. По-късно се запознах с тях — прекрасно семейство, процъфтяваща ферма и никакъв признак, че сред тайфата деца има някое, което да не признава двамата за свои родители.

Обаче семейството на Старейшината беше още по-неопределено. Естествено, генетичните предшественици се документираха при всяко раждане, но… кой за кого беше женен?

Банята им наистина беше „декадентска“, както ми бе обещано. Състоеше се от салон и освежител и беше предназначена за почивка и развлечение на семейството. Заемаше изцяло една от страните на първия етаж. Вътрешните стени лесно се махаха и при топло време банята бе отворена откъм градината (когато пристигнах навън бе топло).