Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Атина е тази, която я построи — уточни Минерва. — Оставих на нея всички технологични подробности, запазих за себе си само най-общи спомени.

— Който и да е строителят, съоръжението е прекрасно — казах аз.

Внезапно се разстроих. Едно е да възприемеш объркващата идея, че младата жена пред теб някога е била компютър и да си спомниш, че някога, на много светлинни години разстояние, си работил с този компютър. Но нашият разговор изведнъж ме накара да почувствам в сърцето си, че очарователното момиче, чиято топла ръка лежеше в дланта ми, наистина до неотдавна е била компютър и е проектирала сградата. Този факт ме разтърси — въпреки че съм стар историограф и загубих способността си да се учудвам още преди първото подмладяване.

Влязох в сградата и смущението ми моментално се изпари, защото върху нас се нахвърлиха две прекрасни млади жени и започнаха да ни целуват. Познах едната веднага щом чух името й — дъщерята на Айра, Хамадриад, която наистина изглеждаше като дриада 81. Другата бе стройна блондинка, чието име — Ищар — също ми бе познато. В стаята имаше и мъж, не по-малко красив от двете жени. Стори ми се, че и с него сме се виждали вече, макар да не можех да си спомня кога и къде. Червенокосите близначки също използваха случая да ме разцелуват хубаво, тъй като не бяха имали възможността да го сторят по-рано.

Целувките, с които се поздравяват в Буундок нямат нищо общо с ритуалните докосвания с устни, които се практикуват в Нови Рим. Дори близначките ме целуваха по такъв начин, че нито за миг не бих могъл да се усъмня в половата им принадлежност; получавал съм далеч по-безобидни целувки от зрели жени, които са имали много сериозни намерения спрямо мен. Обаче най-много ме смая младият човек, който се представи като Галахад. Той ме прегърна и след като ме целуна и по двете бузи, последва целува и по устата ми. Въпреки изненадата си се опитах да отговоря по възможно най-добрия начин, на който съм способен.

Вместо да ме пусне да се отдръпна, той ме хлопна по гърба и рече:

— Джъстин, просто не мога да повярвам, че те виждам отново! Това е прекрасно!

Дръпнах се назад, за да го огледам добре. Трябва да съм го зяпал с недоумение, защото той примигна, а после каза тъжно:

— Иш, избързах с хвалбите! Хамадрага, дай ми кърпичка, да си поплача. Той ме е забравил … след всичките неща, които ми каза навремето.

— Обадия Джонс! — спомних си. — Какво правиш тук?

— Плача, след като бях унизен пред цялото си семейство.

Не знам от колко отдавна не се бяхме виждали. Може би поне от век — оттогава не бях стъпвал в хауардовското университетско градче. По онова време Обадия беше блестящ специалист по древни култури, млад, с великолепно чувство за хумор. Порових се из паметта си и си припомних за седемте часа, прекарани с него и с още двама учени — за щастие от женски пол. Не можех да си припомня нито лицата, нито имената на дамите. Но неговият игрив и весел характер помнех прекрасно — той бе доста приятна компания.

— Обадия — изрекох строго, — защо се наричаш Галахад? Пак ли се криеш от полицията? Лазарус, аз сам обезпокоен от присъствието на този мошеник във вашия дом. Дръжте под око дъщерите си!

— Ах, това име — понижи гласа си Галахад. — Недей да го повтаряш, Джъстин. Аз се промених, смених и името си. Нали няма да ме издадеш? Обещай ми, приятелю! — Той се усмихна и продължи с обичайния си тон: — Да отидем оттатък да пийнем по чаша ром. Лази, коя е дежурна днес?

— Лори. Денят е четен. Но аз ще й помогна. Да разредя ли рома?

— По-добре му сложи подправки. Искам да организираме посрещането, с което Борджиите са удостоявали старите си приятели.

— Непременно, чичо Глупи. А кои са тия Борджии?

— Известно семейство. С него са свързани най-великите дни на възходи и падение в историята на Старата Земя, захарче мое. Хауардовците на своето време. Те са се държали много любезно с гостите си. Аз съм техен потомък и съм наследил семейните им тайни.

— Лаз — обади се Лазарус, — помоли Атина да ти разкаже за Борджиите, докато приготвяш питието за Джъстин.

— Разбрах; той отново се майтапи…

— … заради което ще го гъделичкаме…

— … докато не му потекат сълзи…

— … и не почне да моли за пощада…

— … и не обещае да се държи прилично…

— … нямаме никакви проблеми с него. Хайде, Лази.

Буундок ми се стори по-приятен и впечатляващ, отколкото очаквах. От над деветдесетте хиляди кандидати за първата вълна преселници Айра и Лазарус избраха само седем хиляди, поради което населението на Терциус в дадения момент едва ли надхвърляше десет хиляди души.