Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Лазарус, когато се нанасях в тази черепна кутия, не взех със себе си спомените за тази операция.

— Виждаш ли, Джъстин? Те ми позволяват да знам само това, което според тях е полезно за мен. Възможно е да са прави: оттогава насетне престанах да скучая. Всичко друго съм изпитвал — само не и скука.

— Лори, не усещаш ли някакъв намек?

— Не, просто лошо прикрита нападка. Да я игнорираме с достойнство.

— Първоначално не подозирах за странната си роднинска връзка с тази двойка. Естествено, познавах Ищар и Хамадриад — една от дъщерите на Айра; виждал ли си я?

— Преди години. Очарователно момиче.

— Абсолютно. И двете майки на момичетата са очарователни. Не можех да не разбера, че са бременни — те прекарваха голяма част от времето си с мен. Виждах, че коремите им са се издули, но те си мълчаха, аз също не ги питах за нищо.

Джъстин кимна.

— Право на личен живот.

— Не, просто сдържаност. Никога не съм позволявал на обичаите да ограничават любопитството ми, когато е необходимо. В случая просто бях заинтригуван. Пред мен бяха две момичета, които всеки ден бяха заедно с мен, бях започнал да ги чувствам като дъщери, и изведнъж — издуват се като фараонски щерки и нищо не казват. Така че аз се заредих с търпение и зачаках развитието на събитията. Докато един ден Галахад — той е техният съпруг… Не, не е точно казано… Както и да е, ще ти стане ясно… Та Галахад ме покани на долния етаж и двете жени ми показаха най-красивите малки червенокоси момиченца, които някога съм виждал.

— Дали да не му спестим някое от разплакванията?

— Вече не сте такива; сега приличате на мен .

— А заради тази обида заслужава тройна доза плач.

— Все още не загрявах нищо; само се зарадвах. И се учудих на приликата между децата — бяха като еднолични близначки…

— Ами ние сме си такива, всъщност заедно с теб сме тризнаци.

— Но след няколко седмици игри с бебетата аз, благодарение на природната си гениалност, започнах да подозирам, че момичетата нещо крият. По това време нямах свои образци в банките със сперма, поне доколкото ми бе известно, но знаех много добре какво може да се направи с безпомощен пациент по време на антигерия. Така чрез непогрешима логика стигнах до погрешен отговор: тези бебета са мои дъщери, родени с помощта на изкуствено оплождане, без да ми се съобщи нищо. Обявих до какъв извод съм стигнал. Но жените отричаха. Обясних им, че не се сърдя, а напротив — надявах се , че тези малки ангелчета са мои деца.

— „Ангелчета“!

— Не му обръщай внимание. Той просто се опитва да завърти главата на мистър Фут.

— Имам предвид, че тогава изглеждаха като ангелчета, въпреки че се бяха научили да хапят. Така че аз исках да са мои деца и обявих, че ги признавам, давам им името си и им оставям състоянието си. Жените решиха да се посъветват със съучастниците си — Минерва и Галахад. С включването си в заговора Минерва беше рискувала да се претовари над допустимата норма:

— Лазарус, ти се нуждаеше от семейство!

— Съвършено вярно, скъпа. Винаги съм се чувствал по-добре, когато съм имал семейство; тогава съм зает с безобидна работа и никога не скучая. Джъстин, споменах ли ти, че Минерва ми позволи да я осиновя?

— А нас никой не ни е питал!

— Вижте, деца, съгласно свободните правила в този мравуняк аз мога да се откажа от вас още в тази минута, ако желанието ви е такова. Да прекъсна връзката и да си остана просто ваш генетичен брат — какъвто съм благодарение на обстоятелства, които са зависели от мен не повече, отколкото от вас. Веднага ще се откажа от всички права над вас двете — само кажете.

Момичетата бързо се спогледаха, след което едната от тях се обади:

— Лазарус…

— Да, Лорелай?

— Лапис Лазули и аз сме обсъждали въпроса и смятаме, че ти си точно този баща, който бихме желали да имаме.

— Благодаря ви, скъпи мои.

— В потвърждение на думите си се отказваме от двукратното плачене с треперещи брадички.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това искаме да бъдем гушкани… защото се чувстваме много млади, неопитни и страхливи.

Лазарус примигна.

— Не искам да се чувствате по този начин — никога. Но… Добре, нали може да отложим прегръдките?

— О, разбира се… татко. Нали имаш гост. А може би ти и мистър Фут ще се изкъпете заедно с нас преди вечеря?

— Искаш ли, Джъстин? Къпането с тези калпазанки е мъчително, но и забавно. Не си го позволявам често, защото те превръщат къпането в обществено събитие и прахосват страшно много време покрай него. Решавай сам, не искам да ти извивам ръцете.