Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Измъчваха го и съмнения относно начина, по който беше извършена покупката. Защо оня мошеник бе толкова нетърпелив да ги продаде? Дали не ги беше откраднал? Защо му трябваше да ги продава, преди да е завършен следващият етап от експериментите?

Може би децата знаеха всичко, но той не им беше задал правилните въпроси. Безспорно, бяха се постарали да ги убедят, че такава е истинската им съдба; който и да бе осъществил експеримента, бе насадил у децата още от най-ранното им детство много по-силна взаимна привързаност, отколкото имаше в другите семейства, които Шефилд познаваше от собствения си многогодишен опит. Включително и от неговите семейства (всичките, с изключение на едно-единствено).

Шефилд изхвърли всичко излишно от главата си и се зае с теоретичните следствия.

На избраното място всяка от родителските зиготи можеше да съществува в три възможни състояния на генетични двойки с вероятности съответно 25-50-25.

В контролните условия родителите (диплоидни зиготи, мъжка и женска) биха образували следните комбинации на избраното място:

25 процента добра — добра

(няма дефекти);

25 процента добра — лоша

(лошият ген е замаскиран, но може да се предава); 25 процента добра — лоша

(лошият ген е замаскиран, но може да се предава);

25 процента лоша — лоша

(усилване на дефект — летален изход или неприспособеност).

Обаче според модифицираната си основна хипотеза Шефилд предположи, че ученият свещеник би избегнал неудачната комбинация, значи четвъртата група (лоша — лоша) може да отпадне. Така че се получаваше следното разпределение на качествата на родителските зиготи:

33 ⅓ процента добра — добра;

33 ⅓ процента добра — лоша;

33 ⅓ процента добра — лоша.

Подобен избор значително подобряваше изходната вероятностна ситуация и сега мейотичното деление би произвело гамети (сперматозоид и яйцеклетка) в следното съотношение:

Добра: в четири случая от шест;

лоша: в два случая от шест.

Но без да има начин да се открият лошите гени, освен ако не се разруши гаметата, която ги носи. Или, разсъждаваше Шефилд, предположението може и да не отговаря на истината. Но за да избегнат Лита и Джо неприятностите, трябваше, като се придържа към наличните факти и познания, да е готов за песимистичната оценка — че лошият ген може да бъде открит само чрез усилването му в зиготата.

Шефилд си напомни, че ситуацията никога не е черно-бяла, както предполагат определенията „доминантен — добър“ и „рецесивен — лош“. Тези определения са значително по-прости, отколкото е реалният свят, който те отразяват. Наследствените белези трябва да се оценяват не само с оглед на някакво конкретно място и време, но и от гледна точка на повече от едно поколение. Самецът, загинал при спасението на малките си, е по-полезен за продължението на рода от котката, изяла котетата си — колкото и дълго да живее тя след това.

Ако се разсъждава по същия начин, се оказва, че доминантният ген невинаги има съществено значение — например нека той е носител на кафявия цвят на очите; рецесивният ген, който е в двойка в него и дава син цвят на очите, не носи на зиготата никакви преимущества или недостатъци. Същото важи и за редица други наследявани характеристики: цвят на косата, на кожата и така нататък.

Въпреки това описанието „добър — доминантен, лош — рецесивен“ по своята същност си оставаше вярно. То обобщаваше механизма, с помощта на който расата е запазвала благоприятните мутации и се е избавяла (евентуално) от неблагоприятните. Съчетанието „лош — доминантен“ е почти противоречиво, тъй като наистина лошите мутации, които са доминантни, убиват себе си заедно със зиготата, която ги носи, за едно поколение; леталното й действие може да се прояви още в утробата или тя може така да повреди зиготата, че тя да не може да се възпроизведе.

Но обичайният процес на плевене се е извършвал с лошите — рецесивни. Те можели да останат в генетичния фонд, докато по случайност не се осъществи едно от двете събития: такъв ген можел да се слее с подобен на него, когато сперматозоидът се свърже с някоя яйцеклетка, и да елиминира себе си чрез елиминирането на зиготата. Което може да се превърне в трагедия, ако се случи след раждането. Или този лош рецесивен ген може да бъде отстранен чрез хромозомната редукция по време на мейозата, в резултат на което се ражда здраво дете, което не носи в себе си този ген — един щастлив изход.

Всеки от тези статистически процеси бавно отстранява лошите гени от генетичния фонд на расата.