Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Съвършено! А сега бележката — подсети я Куп.

Тя му подаде колието, взе лист и химикалка от чекмеджето и написа на баба си писмо за откуп, след което го подпря в центъра на масата.

— А сега какво? — попита тя.

— Отиваме у нас и чакаме да се обади. — Куп си помисли, че е по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

Рики не можеше да повярва, че двете стари свраки го бяха завързали за стола с шаловете си. Бяха го пристегнали с възли, достойни за скаути.

— Какво искате? — попита той.

Двете си размениха невярващи погледи.

Шарлът бе вдигнала слънчевите очила на главата си и той забеляза решителния й поглед.

— Искам си брачната халка. Онази, която ти дадох вечерта в дома на Ланкастър, за да не се набиваме на очи — отговори Шарлът.

Нямаше нужда да му напомня. Въобще не го беше забравил.

— А аз си искам гривната! — Силвия смъкна очилата до върха на носа си и го погледна над рамката като библиотекарка. — Сигурна съм, че си спомняш. Онази от комплекта на Ланкастър. Трябваше да се върнеш, за да поделим плячката, но ти изчезна. Подъл, безполезен, лъжлив негоднико! — Силвия го срита в пищяла с ортопедичната си обувка.

— Оох! По дяволите, успокой се! — изкрещя й Рики. — Пуснете ме, преди някой да е влязъл и да ви види, идиотки такива!

Шарлът поклати глава.

— Силвия, ти почваш оттам. — И тя посочи към чекмеджетата. — Аз ще погледна тук. — И се залови с бюрото му.

Двете затършуваха из задната стая в напразен опит да открият вещите си.

Той се облегна спокойно назад на стола, защото знаеше, че нищо няма да намерят. Рики се бе постарал да скрие точно тези две бижута на сигурно място.

— Хей! Познах я! — Силвия показа една брошка от първия им обир. — Мислех, че сме се споразумели да взимаме само по едно за всеки. Да си го пазим или да го продадем за пари.

Шарлът стана от стола си.

— Искаш да кажеш, че си прибирал и други предмети при тези акции?

Рики упорито мълчеше. Нямаше намерение да се впуска в разговори с тези две откачалки. След като не им отговори, те се захванаха пак за работа и затършуваха във всяко ъгълче.

След около десет минути бяха обърнали всичко.

— Не са тук — съкрушено каза Силвия.

— И аз нищо не открих. — Шарлът сложи ръце на елегантните си хълбоци — Рики винаги си беше падал по тях — и се приближи към него.

— Искам си брачната халка и то веднага!

Силвия вдигна крак за поредния шут.

— Олеле! Без повече ритници, стара побойничке!

— Тогава казвай къде са бижутата! — изсъска му Силвия.

Рики поклати глава.

— Можем да се споразумеем.

— За какво? И казвай по-бързо! — Шарлът го сръчка, защото усети, че нямат много време преди връщането на дъщеря му.

— Ще ми върнете пръстена от онзи приказлив репортер и ще накарате него и приятелката му да прекратят разследването си за мен. Дъщеря ми каза, че душат наоколо. Тогава ще направим размяна. — Той се усмихна, осъзнавайки преимуществото си.

Силвия погледна Шарлът.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Шарлът измрънка нещо под носа си.

Рики не чу какво, нито го интересуваше. Единствено искаше да се съгласят.

— Хубаво — най-после отговори тя. — Но ще те следим. Без хитруване, изчезване и отмъкване, на каквото ни се полага.

— Добре — съгласи се Рики. — Сега ме отвържете.

— Чакай! Има още нещо — каза Силвия и потърси с поглед потвърждение от Шарлът.

Тя сви рамене.

— Защо не.

— За какво говори тя? — попита Рики. — Какво сте намислили? — Нещо взе да го притеснява и докато гледаше към Шарлът, Силвия го ритна още веднъж, но по-силно.

— Оууу!

— Спри да хленчиш! И най-добре си спазвай обещанието, че следващия път ще се целя в кратуната — обеща му Силвия и се ухили на Шарлът. — Вече можем да го развържем.

След всички тези вълнения Шарлът имаше нужда да подремне. За съжаление, още не беше измислила план. Как, за бога, щеше да накара Куп да й даде пръстена и да се съгласи да спре да рови в тази история? Съмняваше се, че някога ще го направи, дори от любов.

— Някакви идеи? — попита Силвия.

— Не, и престани да дърдориш! Още повече ме заболя главата от теб. Трябва да помисля.

Тъкмо влязоха в апартамента на Шарлът и тя се канеше да отпрати приятелката си, за да поспи, когато забеляза бележката на кухненската маса.

— От Лекси е. Познавам почерка й — каза Шарлът. Разгъна листа и зачете на глас:

„Колието е у нас. Ако искаш да го видиш отново, ще трябва да говориш.“

Отдолу имаше адрес. Шарлът предположи, че това е апартаментът на Куп.