Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Работа ли? — попита тя.

Той кимна.

— Задача. Голям пожар в покрайнините на града. Трябва да отида. — Нямаше намерение да се измъква от задълженията си и тя не би си помислила да го отклонява.

— Ще се прибера вкъщи. Имам много да чета — обясни Лекси, но после се сети. — Всъщност…

— Какво?

— Дадох на брат ти моята книга.

— Какво си направила? — попита Куп, шокиран от думите й. — Защо, по дяволите, трябваше да го правиш? — И защо, да му се не види, Мат я беше приел?

Никога преди не бе проявявал интерес към писателската дейност на Куп. И тъй като първата книга не беше голяма сензация, не бе вдигал много шум около нея. Но семейството му знаеше. Беше дал подписано копие на баща си, макар че едва ли старият я беше чел. А Мат никога не бе се интересувал от хобито на брат си, така че нямаше нужда да се излага на присмех.

И защо изобщо водеше този разговор с Лекси, когато имаше да отразява събитие?

— Ето. — Той й подаде ключа от апартамента си. — Защо не отидеш у нас? Има цял кашон с книги в гардероба в коридора. Можеш да си вземеш да четеш и да ме изчакаш, докато дойда. Аз ще говоря с баща си за достъпа до досиетата по-късно или утре сутрин.

Тя се поколеба, затова той грабна ръката й и сложи ключа в дланта й, после сгъна пръстите около него.

— Няма да бягаш от онова невероятно хубаво нещо помежду ни само защото още си ми ядосана.

Тя погледна ръката си.

— Така ли? — Устните й се извиха в усмивка, с която му каза, че този път тя ще води играта.

— Няма. Ще говорим за това, както и за това, че даде книгата на брат ми, по-късно. Вкъщи. — Целуна я набързо по устата и хукна да отразява събитието.

Едно от най-любимите занимания на Лекси бе да похапва ванилов сладолед с шоколадов чипс, докато си чете или работи, затова се отби в магазина да купи една кутия на път за апартамента на Куп. На входа срещна Сара, облечена в униформа, която тъкмо излизаше.

— Хей! — Махна й тя. — Куп не си е у дома.

Лекси се поколеба, после й показа ключовете.

Сара облещи очи.

— Виж ти, виж ти! — Тя искрено се усмихна. — Явно наистина си е паднал по теб.

— Имам чувството, че одобряваш.

Сара се разсмя.

— Да, изглежда си права.

Само защото Сара не можеше да види какво става в главата на Лекси. Заради всичките тревоги напоследък имаше чувство, че светът се стоварва върху нея. Одобряващата усмивка на Сара само увеличаваше напрежението.

Побъбриха още няколко минути и Сара тръгна на работа. Лекси влезе в апартамента на Куп, намери кашона с книгите и си взе една.

Преди да се настани да чете, отвори лаптопа си и започна да сърфира, разглеждайки места, на които още не бе ходила.

Разглеждането на бъдещи дестинации я успокояваше. Помагаше й мисълта, че има къде да отиде, когато приключи тази бъркотия с пръстена. Дотогава от „Хот Зоун“ Лекси щеше да разполага с добра сума, която да разпредели между спестявания и пътешествия. Надяваше се, че и кръвното на баба й ще е под контрол. Шарлът щеше да е напреднала достатъчно, за да си разменят имейли, и Лекси можеше да тръгне спокойна, макар че нямаше да остане дълго, както обикновено. Колкото повече баба й остаряваше, толкова по-кратки ставаха пътешествията на Лекси.

Ами Куп?

Предвид желанието му да пише за тази история не би трябвало да се вълнува. Защото той бе прав. Писателят трябва да пише. А колкото и да не й допадаше, не можеше да го спре. Не можеше и да се откаже от компанията му, докато вървеше разследването. Но не се съмняваше, че щом тръгне на поредното си пътешествие, той не би я чакал.

Тази мисъл я накара да потръпне. Въпреки това желанието да замине бе по-силно.

Куп се прибра чак към два сутринта. Изтощен, той изкачи стълбите до входа на сградата и очакваше да намери Лекси заспала в леглото. Не си представяше нито една по-приятна причина да се върне и с тази мисъл полетя нагоре.

Хвана се за парапета и се учуди как успя да стигне дотам толкова бързо. Задиша дълбоко, за да успокои лудо препускащото си сърце, и си напомни да не свиква толкова с присъствието й. Трепетното му очакване да се прибере у дома при Лекси бе сигурен начин да разбие сърцето си.

Наслади се на мига. Отдавайки се на тази мисъл, той влезе в жилището си.

— Хей! — каза той, изненадан, че лампите в хола му още светеха, а Лекси се бе свила на дивана и четеше книгата му.

Тя едва откъсна поглед.

— Късно е.

— Знам. Но почти привършвам. — И тя му махна да почака.

Беше се преоблякла в една от неговите тениски, прекалено голяма за дребната й фигура, и цепката между гърдите й се виждаше. Искаше му се да откъсне вниманието си от книгата му, но дълбоко в себе си остана доволен, че е така погълната от историята.