Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Проточилото се мълчание я пронизваше и тя не можа да се стърпи нито минута повече.

— Съжалявам, че те събудих миналата нощ — извини се тя, без да откъсва поглед от омлета, който й бе сготвил въпреки неприятното й поведение.

— Ами възглавницата, която ми хвърли? За нея съжаляваш ли?

Тя притеснено повдигна очи, но съзря усмивка на лицето му.

Топката в стомаха й се отпусна.

— Дано не си обидчив…

— Доста трябва да се постараеш, за да ме вбесиш — отговори той между две хапки. — Но ако не ядеш от храната, ще изчерпиш търпението ми. — И той я подкани с вилицата си.

Тя повдигна рамене и започна да се храни, изненадана колко пухкави и вкусни са яйцата.

— Бога ми, бива си те!

— Струва ми се, че и снощи спомена нещо такова. — Той й намигна и продължи: — Всъщност майка ми ме научи. Каза, че няма да се затрия, ако се науча да се изхранвам сам.

Тя долови в тона му умиление и тъга.

— Много ти липсва, нали?

Куп кимна.

— У нас нещата стояха така — баща ми се разбираше много по-добре с майка ми, отколкото с мен. А майка ми се разбираше по-добре с мен.

— Какво се случи, ако не те притеснява въпросът ми?

— Преди около пет години почина в съня си от мозъчна аневризма. Без предупреждение, без нищо.

Лекси потръпна. Не можеше да си представи болката му.

— Толкова съжалявам.

— Благодаря.

— За нищо. — Тя се покашля. — Какво имаш да правиш днес?

— Трябва да отида на работа, но си мислех след това да те взема от баба ти и заедно да поговорим с Рики.

Лекси се бе нахранила и Куп стана да почисти масата. Тя му отне тази възможност.

— О, не! Дай на мен! Иди се оправяй за работа. Аз ще почистя и тръгвам. Трябва да се отбия в офиса на „Хот Зоун“ за една среща и ще ми е по-близко оттук. Ако е удобно.

Куп кимна.

— Разбира се. — Повече от удобно, помисли си той. Бе се чудил какво да очаква от нея сутринта.

По дишането й бе разбрал, че е будна, но не искаше да й го показва. Затова я остави да се преструва на заспала — даде й време и пространство. Сега, макар че погледът й бе все така предпазлив, му говореше спокойно и не му се нахвърляше.

Помогна й да пренесе чиниите в кухнята, но я остави да ги изплакне и нареди в миялнята. Това бе начин да го избягва. Явно се притесняваше от него. Куп не се надяваше на разбиране и за проучването, но поне сега то не беше повод за напрежение помежду им.

— Мога ли да взема копие от книгата ти? Искам да я прочета. Ще ми помогне за дизайна на сайта — каза Лекси, докато бършеше ръце в кърпата.

Той кимна.

— Вземи тази от рафта. Имам още бройки.

Опита се да не се притеснява от мисълта, че ще чете книгата му. Мнението на Лекси за него и за онова, което пишеше, беше важно, дори много повече, отколкото трябваше.

— Мисля си — прекъсна го тя, — сега като знаем, че пръстенът наистина е краден, много е вероятно и колието да има същата съдба. Което означава, че баба ми притежава крадени вещи. Трябва да поговоря с нея, поне да я подготвя за вероятността да го върне. — Облегна се на плота, на който я бе положил миналата нощ.

Той се размърда неспокойно, за да прогони спомените си, преди тялото му да е реагирало.

Не му се искаше да повдига този въпрос и остана доволен, че тя сама бе стигнала до това решение.

— Нека да дойда с теб, когато й го съобщиш. Може да помогна да омекотиш удара.

Лекси поклати глава с тъжен поглед.

— Колието й е много скъпо. Може би ще иска да е сама, когато й съобщя.

Куп присви очи. Вече познаваше Шарлът и въпреки възрастта й не я намираше крехка, нито свръхемоционална. Имаше предчувствие, че не би имала нищо против присъствието му там въпреки изказването на Лекси. Което означаваше, че тъкмо Лекси е тази, която не иска той да присъства.

Тя се опитваше да издигне стена помежду им, което той не искаше да й позволи.

— Стига, Лекси! Тя ме харесва. По дяволите, дори вече ме приема като част от семейството — каза той с усмивка, предназначена да я обезоръжи. — Сигурен съм, че би оценила моралната подкрепа.

Думите на Куп бяха едно нещо. Целта му — съвсем друго. В действителност той искаше да присъства повече заради Лекси, отколкото заради Шарлът. Вече я бе наранил, като бе скрил какво знае, а в хода на разследването им можеха да изникнат още неприятни факти. Искаше му се да й помогне да ги приеме.

Замръзналата й поза и неловкото мълчание му подсказаха, че вече не му вярва както преди. А вероятно и не му бе простила. Но Куп бе журналист, свикнал да търси информация докрай и да намира, каквото търси. Обичаше предизвикателствата и нямаше да се откаже и от Лекси.