Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Не се съмнявам — саркастично отговори тя.

— Лекси… — започна той с престорено спокойствие.

— Какво?

— Седни и замълчи за пет минути! — Той й посочи края на леглото.

С ядосан поглед тя се тръшна на матрака далеч от него.

Куп искаше тя да се успокои и да мисли трезво — нещо, което нямаше да постигне, докато изпускаше пара и се зъбеше на всичко, което й кажеше.

— Ти знаеше, че ще се ровя в историята на бижутата, не помниш ли?

Тя скръсти ръце.

— И ще ми разказваш за всичко, което си научил. Не помня да си казвал, че съм била права за семейство Ланкастър, че те са притежавали бижутата. По-точно не и преди да спиш с мен!

Той стисна зъби.

— Защото първо исках да науча повече. Надявах се, че ще открия нещо, което оневинява дядо ти, за да не се тревожиш. — Би трябвало да разбере грижата му за нея.

Но намръщената й физиономия му говореше друго.

— Нямам нужда от твоето покровителство! Мога да се справя.

— Голям инат си! — Той поклати глава и се облегна на таблата. — Добре. Следващия път, когато открия нещо, ще ти кажа. Сега доволна ли си?

Тя повдигна едната си вежда.

— Да не се шегуваш? Още не сме стигнали до въпроса как възнамеряваш да опишеш тази история?

Куп хвана с два пръста основата на носа си.

— Лекси — започна той, като се бореше за търпение, — аз съм репортер. Какво си мислеше, че мога да направя с един неразгадан случай?

— Най-малко, че би използвал семейството ми, за да градиш кариера! — Гласът й се пречупи, но тя отказваше да покаже слабост. Вместо това остана на края на леглото, вцепенена от гняв.

Част от него не я обвиняваше. Искаше да защити семейството си. Но неговата рационална част все още искаше да се изяснят.

— Аз имам достатъчно добра журналистическа кариера със или без тази история — почувства се длъжен да й напомни той.

— Но не и кариерата ти на писател.

Куп примижа.

— Това е непозволен удар!

— Както и онова там! — Тя яростно посочи към другата стая, но не успя да прикрие вината в очите си.

Не искаше да го обижда. Но от думите й го заболя.

— Защо просто не поспим — предложи той, преди някой от двамата да каже още нещо, за което щеше да съжалява по-късно.

Тя се обърна към него:

— Обещай ми, че няма да пишеш за тази история, ако семейството ми е намесено.

Изведнъж му хрумна идея, която напълно пасваше на творческия му замисъл, а и можеше да му донесе голямо разкритие.

— Не мога. Трябва да проуча информацията, преди да взема каквото и да е решение.

Тя го зяпна.

— Просто съм откровен, което и очакваш от мен, не е ли така?

Лекси въздъхна.

— Онова, което искам, е тази бъркотия да изчезне.

Разбираше чувствата й.

— Не съм я създал аз.

Тя само наклони глава.

— Мисля, че трябва да се наспим и да поговорим на сутринта. — Той потупа мястото до себе си.

Въпреки ясното му предложение Куп очакваше тя да се облече и да си тръгне. За негова изненада Лекси се качи на леглото, прегърна възглавницата си и се сви на кълбо с гръб към него.

Куп изгаси лампата и се зачуди дали да го брои за напредък, но реши да почака до сутринта.

Лекси се събуди доста по-рано от очакваното. Сутрин не беше във форма и нищо добро нямаше да излезе от още един спор, когато емоциите вземаха връх над фактите. Както се бе случило предната нощ.

Тя естествено беше наясно, че той като репортер и писател ще използва информацията, която открие. Но това не означаваше, че трябва да се съгласява, без да се противопостави. Всичко по реда си, помисли си тя.

Първо, трябваше да се овладее. Затова, когато отвори очи и го усети до себе си, се престори, че спи. Той стана, изкъпа се и излезе от стаята. Чак тогава тя се протегна и остави тялото си да се разбуди. Взе душ и се облече. После с надежда Куп да е направил кафе си пое дъх и се отправи към кухнята.

Още на вратата на спалнята ароматът на закуската покори обонянието й. С един поглед видя, че е сложил масата и мята омлет в тигана.

— Готвиш, правиш кафе. Откъде те намерих такъв?

— Късмет, предполагам. — Куп предпазливо я погледна, за да прецени настроението й. — Настанявай се.

Лекси седна на мястото, където я чакаше омлетът. Той сложи и другия омлет в чиния, седна на масата и сипа кафе в две чаши.

— Ще взема първия. — Преди тя да успее да възрази, той се пресегна и размени чиниите.

— Щях да си го изям.

— На мен не ми пречи, че е изстинал. Ти яж топлия — обясни той и започна да се храни.

— Благодаря. — Лекси грабна вилицата си, но не можеше да хапне нито залък заради чувствителния си стомах. И преди бе имала проблеми след бурни вечери, но не искаше това да става пред човека, когото толкова харесваше и с когото бе правила невероятен секс.