Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Да, бе… Особено на Ангелова, която твърди, че почти не се е виждала с тях… Ега ти случайността…

Съгласен съм. И вече замислям следващата стъпка…

— Ангелова какво ти каза за парфюма? Не вярвам да не си пробвал…

Здравчев лъска триумфиращи очи.

— Пробвах. Направих й комплимент, попитах я отде го е купила. Каза, че е подарък от мъжа й. И взе да ми разправя колко внимателен бил…

Отварям вратата на трапезарията:

— Христосков, може ли за момент…

А после тихо му обяснявам ситуацията. Той е сепнат, после ме поглежда:

— Колега, ти командваш…

— И затова — обиск в Ангелови. Да се намери тоя парфюм. Да се изземат няколко неща, парфюмът между тях. Здравчев, ти ще ръководиш. Христосков, вземи Василев и идете до дежурния съдия, трябва ни разрешително…

Извиквам Василев, обяснявам му набързо, той взема якето си от закачалката. И двамата излизат…

А в трапезарията Ангелов ме поглежда малко объркано.

Сядам срещу него и питам:

— Ангелов, какво ти е мнението за взаимоотношенията на Караджов с родителите му?

И той започва. Като не забравя да спомене Гераците и кавгите за пари…

Интересно, интересно…

Пак ставам. Искам да видя Шанков…

А на външната врата се звъни…

Хинов е отворил, когато надничам в коридора.

— Витанови — докладва ми той, придържайки вратата…

Отварям я гостоприемно, но заставам пред отвора. Витанов е среден на ръст, русоляв, с бръснато светло лице. Жена му е ниска, чернокоса…

— Извинете — казвам — но тук се струпаха доста хора. Обаче, няма да ви бавим. Даже… — като че се поколебавам — защо да не отидем у вас? И там да разговаряме?

Споменаването на разговора кара стегнатия мъж да се поотпусне. И той спокойно сочи към отсрещната врата:

— Заповядайте… И кафе ще има, може и друго…

— Е, за друго… На работа съм, все пак… Ей сега, само да се обадя на колегите и идвам…

Те се отправят към дома си, а аз казвам на Хинов:

— Като пристигне Здравчев — да започне обиска. В никакъв случай да не прекъсва разговора ми с Витанови…

И пресичам стълбищната площадка…

Апартаментът не е голям — две стаи, едната хол, другата явно спалня. Поканват ме в хола, слагат отпреде ми чашки за кафе — изрисувани, шарени. Откровен кич — както и цялата обстановка. Голяма секция с три реда книги с красиви обложки. Останалото — класика: врати за гардероб, за барче, остъклени рафтчета с чинийки и чаши на показ…

Обстановка от 80-те, която и днес много се харесва. Хем използваш шкафовете за домашни вещи, хем може да покажеш, че имаш книги в рамките на нормалните /поредици, хубави издания/, хем демонстрираш интересни неща, та да те питат отде си ги взел и да разказваш за пътуванията и връзките си…

Разговорът е спокоен — Витанов почти буквално повтаря написаното в протокола. Опитвам се да разбера нещо повече за Караджови — като хора, като комшии. Но и двамата с жената са лаконични. Като че не са живели повече от десет години врата срещу врата…

Тогава решавам да сменя темата, да ги поотпусна. Поглеждам книгите:

— Хубави книги… Предполагам, чели сте „Гераците“? В оригинал или преведена?

Те се споглеждат — все пак, произведението е известно, поне по име. И Витанов решава да не нарушава образа на възпитани и културни съвременни хора:

— А, преведена, преведена… За съжаление, езици не зная. Освен руския, ама и него на ниво „Ти иди, я доду“… — и се смее на познатата ми от училище шега…

Смея се и аз разбира се, а на езика ми е кацнал въпрос: „Като не знаеш що за творба е «Гераците», защо я използваш? Кой ти каза, че героите се карат за пари и имоти?“…

— И аз я четох в превод — спокойно развивам тактиката си. — Но дебела книга, бая дебела. Докато я прочета…

Витанова досипва още кафе:

— Ние повече на кино. Едно време ходехме редовно, после купувахме дискове, а сега Цецо тегли филми от интернет и пуска на телевизора…

Виждам го и него — голям телевизор, с бая дълъг диагонал. Отстрани мига флашка…

— Май сте си приготвили и филм — казвам и кимам към флашката…

— Ами обикновено след работа пускаме някой филм. И от новите, и класически…

— Така — всяка вечер?

— Почти. Много рядко минаваме без изкуство. Време за книги няма, така че…

— А в оня петък?

Витанов ме поглежда недоумяващо, после се сеща:

— О, да… Филм гледахме… Май беше… Да, да — „Умирай трудно“, последния. Стрелба, екшън, коли летят, гуми свистят… Ние не надуваме звука. — Колев отдолу обича да пуска силно музиката, ние сме тихи, ама тая вечер може и да сме прекалили… Та затова сигурно не сме чули, ако отсреща е било по-шумно…