Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Някакви скандали да сте имали с родителите?

— За какво? Имоти нямаме — едно лозе гледахме, но се отказахме. Време нямам, а нашите вече не можеха. Апартаментът, в който живеят, е за сестра ми. Така се разбрахме навремето — баща ми даде пари, та си купих моя апартамент, а за нея остави онзи…

— Тя къде живее?

— В апартамента на свекъра си. Но са сами — свекърът й е на село, в града идва два-три пъти в годината. А свекървата й почина отдавна…

— Казахте, че искал съвет. За какво?

Въпросите задавахме аз и Здравчев, сега — вдигайки ръка като ученичка — попита Милчев. Караджов го погледна с недоумение, после се сепна:

— А, за това ли? Нашенски неща, семейни. Битови… За апартамента тук искаше да разбере нещо… Предния ден се видяхме пред управлението. Дадох му един френски парфюм за майка ми — и на тези години тя е поддържана жена, макар и болна. Та тогава му обещах в петък да мина…

Наострих уши и попитах:

— Какво по-конкретно трябваше да разговаряте?

— Гледам сега, пред входа са сложили хаспел, етаж вдигат. — Караджов погледна Христосков, оня сви рамене. — Откога е това?

— От оня ден — казва Христосков. — Проверихме — имат всички документи, мезонет вдигат. Кооперацията е продала въздуха, архитектите са одобрили, ставате осеметажни…

— Татко за това искаше да пита. Да не е опасно, да не протече покривът… Беше спорил с Витанов — председателя на домсъвета, не му се щеше да се строи. Колко зор беше навремето, та сега да е чистичко, уредено, градинка имаха там, дето е хаспелът…

— И какво решихте?

Караджов вдига рамене:

— В петък му позвъних, казах, че няма как да дойда, та и следващата седмица не беше сигурна. Той рече, че май ще подпише решението на домсъвета. И сигурно го е подписал, щом строят…

Здравчев ми дава знак:

— Кажете, защо съседите говорят за вас като за Гераците? Какво ги е накарало? Казват, че сте се карали?

— Семейство без кавги няма — мрачно се засмива Караджов. — Карахме се последно за едни пари. Майка ми е широка душа, а може и годините да се намесват. Има една приятелка, която все им идва на гости. И винаги си тръгва с някой лев назаем. Скарах му се, че я оставя така да пилее парите — оная никога не ги връща. И тъкмо в средата на август, малко преди… това — преглъща нервно — беше дала 200 лева. Цялата си пенсия! То веднъж, дваж…

— Вие им помагахте? — попита Милчев.

— Не, не искаха. А и нямаше нужда. Баща ми беше военен, голяма пенсия има, оправяха се. Като идвах, понякога им носех някои неща — и месо, и газирани напитки, и плодове. Но само носех. Не съм ги снабдявал или издържал…

После се сеща и вдига глава:

— Гераците, а? Помня тая повест… Ама там за ниви се карат, за имоти… Какво общо?

Поглеждам Здравчев, после Милчев. Вдигат рамене — засега нямат въпроси.

— Първанов, — обръщам се към цивилния колега — отидете в малката спалня и чакайте там. Възможно е да изникнат нови въпроси…

На вратата се звъни. Чувам как Хинов отваря някому, после се показва:

— Семейство Ангелови…

— Да почакат минутка — казвам…

Извеждат Караджов, аз броя до десет и виквам на Хинов:

— Покани ги тук…

Милчев става — чул е гласът на Василев, който го вика. И след малко самият Василев се показва. С жест ми дава да разбера, че има какво да каже, но нека изчакаме Ангелови…

Те влизат в трапезарията. Най-напред забелязвам Ангелова — висока, със здрав кокал жена, нейде над 40-те. Мъжът й е карикатурна добавка — дребен, слаб, с бретонче и тънки мустачки…

— Госпожо Ангелова… Господин Ангелов… — и се представям. — Госпожо Ангелова, ще ви помоля да отидете в хола с колегата — соча Здравчев. — Имаме някои въпроси, засега неофициално… Ние с мъжа ви ще си поговорим тук…

И двамата не проговарят, после Ангелова казва с боботещ глас:

— Не разбирам защо така ни разпитвате? И посред нощ…

Аз съм самата любезност:

— Ама какъв разпит? Разпитвали са ви вече, ние искаме само да поговорим, да доуточним някои неща… А още не е среднощ, моля ви се… Но се налага сега да поговорим — иначе трябва да ви викаме в столицата, губене на време, притеснения…

Изглежда съм я поубедил, та се врътва на място и тръгва към вратата. Познава апартамента — нали живеят под него, разположението е същото. Здравчев и Христосков я последват. Оставаме ние с Василев и Каменов, който междувременно е дошъл, оставяйки Милчев при Шанков…

Оглеждам Ангелов. Боже, не може човек да е чак такова карикатурно подобие… Сещам се за старите „Стършел“-и. Имаше такъв вестник. Ние го разглеждахме заради многото рисунки. Даже у дома в мазето се пазят една или две годишнини. Взех ги от някогашните „Вторични суровини“. Вуйчо ми беше шеф на клона, та ходехме често при него и си търсехме книги и вестници в огромния куп хартия под навеса. Намирахме интересни книги — повечето отпреди 1944 година. Типично момчешки — за индианци, за пирати, за приключения къде ли не… Там ми попаднаха и книги, изрязвани от вестници и старателно подшити. Както и стари всекидневници — „Зора“, „Заря“, „Утро“. А понякога и по-нови — сред които „Народен спорт“, „Стършел“…