Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

И в тоя сатиричен вестник имаше карикатури. Запомних някои модерни, сред които Джони Лекето. Както и бюрократа. И двамата с тънки мустачки на миши лица. Само дето Джони беше млад, а бюрократът с гола глава, покрита с редка косица…

Та именно на тоя карикатурен образ прилича Ангелов…

— Кога за последно видяхте съседите си?

Имам чувството, че косицата му потрепна, но лицето остана каменно:

— Вижте, господине, ние сме в голям град. Всеки ден срещам хиляди хора, от които десетки познавам. А тук, в нашия блок, се срещаме постоянно — по стълбите, в асансьора, пред вратата… И, честно ви казвам, не помня кога за последно се видяхме. Може би в срядата или четвъртъка преди… Това, дето стана…

Василев се е подпрял на бар плота.

— И, все пак — пита той — в кой от двата дни?

— Не помня, нали ви казах… Пък и какво значение има — аз под подозрение ли съм?

Успокоявам го:

— Разбира се, че не. — Макар да съм скептик: всъщност, защо да се разбира и защо „не“. — Разбира се, че не… Но искаме да установим с кого се е срещал. Може да сте забелязал нещо или някого…

Ангелов даже не се замисля:

— Питаха ме вече. И то два пъти…

— Зная… Четохме документите…

Той вдига очи към тавана — като че смята нещо наум. После ме поглежда:

— Няма да крия — рядко се виждахме с него. Не сме приятели, разни интереси имаме, а и той не излизаше често от апартамента си. Аз към седем съм на път, а човекът беше пенсионер, обикновено към обяд отиваше до пазара…

Ясно… Съвременен човек в съвременен град. С жена си се среща само вечер, а се разделя сутрин. Понякога и в апартамента си се разминават като кораби в океана — далечни, непознати, често и опасни…

— А за външни хора нещо?

Ангелов живва:

— Последните дни много ги има тук. Говоря за строителите. Трети ден са се развихрили, щъкат нагоре-надолу. И все боклук правят… Що пясък и цимент нанесоха… Казвам му на Кольо… На Шанков, де — абе, дай да добавим в договора точка, дето им забранява да влизат във входа…

— А как да отиват горе? — пита Василев.

— Имат хаспел, с него ще им е и по-бързо. Лекьосаха асансьора…

Разговорът се забатачва върху дребните проблеми на живущите. И се налага да го върна в релсите…

— Кажете ми, Ангелов… — започвам, но в този момент на вратата се появява Здравчев и ме поглежда. Така че аз разбирам — важно, много важно нещо има да ми казва. Затова се извръщам към Василев:

— Продължи, моля те — и излизам…

В коридора е само Хинов. Стои до стола и внимателно следи ситуацията. Спирам до него:

— Нещо особено?

— Съвсем не — отчетливо рапортува той…

— А при мен има — казва Здравчев…

Оглеждам се. Само тримата сме в коридора. В апартамента е тихо. Дори глухо звучащият глас на Василев не се разбира и може да се приеме за лек фон…

— Какво?

Здравчев ме поглежда триумфално…

— Жена ми миналия месец имаше рожден ден. И ти се смя на усилията ми да намеря оригинален подарък…

Сещам се. Тъкмо предвкусвах очаквания отпуск, а Здравчев все ме разпитваше какво по-така да купи. И не само на мен досаждаше. Всички разпитваше. Дори младия Каменов — макар той да минава при нас за неопитен в отношенията с жените… Впрочем, каква ли ще е реакцията на останалите, ако научат за отношенията му с дъщерята на Шефа…

— Така, така… Помня…

— За ваш срам — все женени, та и разведени, Каменов единствен се сети какво може да зарадва една жена. Че и ме заведе в нужния магазин. Жена ми така се възхити, така…

— Добре, какво общо има това със случая?

— Ангелова…

— Ангелова?

Здравчев става сериозен. Оглежда се и понижава тона:

— Подарих на жена си френски парфюм. Истински, оригинален. Не от голямо шише, а в класическа кутийка, с всичките му защити…

Започвам да включвам…

— И, като влизахме в хола, усетих аромата й… Същият! А Караджов каза, че… Разбираш ли — не е толкова чест подарък това. И да се окаже, че две жени в един вход имат еднакви парфюми…

Вдигам ръка.

— Добре! Но — може и тя да си е купила парфюм от там, дето го е купил Караджов. И кой казва, че неговият е изчезнал? А как ще докажеш, че парфюмът е един и същ? Мирише — ами да си мирише…

Здравчев е опитен и познава занаята. Затова не е бързал да ми каже, а е доизпипвал нещата.

— Отидох най-напред в малката спалня. Караджов потвърди за подарения парфюм. А в протоколите за обиск никъде не се споменава да е намерен подобен…

— Може пък… Може вечерта майка му да е подарила някому парфюма… — продължавам слабата защита аз…