Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Не посмях да попитам как ги измъчват. Но той сам каза:

— Има толкова много начини за мъчения… Ако си за лакомия в Ада — глад, вкусни ястия на досег разстояние… На досег — без един пръст… Ако обичаш жените — купища красавици…

— На един пръст? — обадих се…

— Именно… И по-зле. В чужди ръце. Виждаш мъжете с тях — не им знаеш имената, но си сигурен, че това са твои врагове! Които обладават любимите ти…

Пламен втренчи поглед в разнебитения таван…

— Знаеш, че всичко това е илюзия, убеден си, че го виждаш в съзнанието си… Но себе си не можеш да разубедиш във видяното. То е реалност… Нямаш тяло, отсреща няма тела, сигурен си, че илюзията е само в теб… И — все пак…

Замълча. После се загледа в ръцете ми, които вадеха белите вестници от пакета.

— Какво ще правиш?

Всевиждащото око беше над мен и в мен — знаех го. Но бях претръпнал.

— Ще правя вестник…

— Какво?

Обясних му щуравата идея. Той изхъмка. После се надигна.

— А можеш ли да сложиш илюстрации?

Разбрах го веднага. Но…

— Сетне ще те чакат в Ада…

— И? Така и така съм там… А не съм рисувал… Не помня от кога…

Заловихме се за работа. Сглобих малката печатарска машина, която бях намерил на пазара, заразглеждах буквите. После седнах пред сандъка с тях и започнах да ги подреждам. Направо — буквите в думи, думите в изречения, изреченията в мисли. Моите мисли — видяното, преживяното, усетеното…

Пламен рисуваше. Каквото се сети. Рисунки, които биха изплашили и Гойя, и Дали, и Мунк, и Брьогел…

Увлякохме се…

— Ти си ненормален…

Погледнах я. Юлина беше не само сериозна, а и едновременно гневна и уплашена…

— Ти си ненормален… Сега какво ще стане…

Вестниците бяха готови. Нейде около стотина броя — всичките по четири страници. С големи заглавия (много място имаше, а мислите не стигаха), с интересни рисунки (черно-бели), подредени като истински медийни издания…

Само дето всичко беше написано от мен. По-точно — отпечатано. Защото нямах време, а и намерения, за чернови, белови, редакторствания, оглаждания…

Писах за света около мен и за мен в средата му. Описвах това, което виждах. И това, което разбирах. За метрополиса, за чиновниците, за улиците, за транспорта…

Накрая — голяма статия с продължение (поне го бях обещал) за нас. За хората от Чистилището, за надеждите и страховете ни…

— Какво да стане?

Тя ме гледаше като възрастна бавачка малко неразумно дете, опитващо се да бръкне с вилица в контакта, та да види какво ще се случи…

— Нали още първият, който го отвори, веднага ще отиде да докладва?

— Къде? — запитах изненадано. И тя спря за миг. Наистина — тук нямаше полиция, нямаше агенти, нямаше доноси…

Но имаше Всевиждащото око… За което се сетихме едновременно…

— Да, да — знам… — прекъснах я бързо. — Но той вече трябва да е видял какво направих. Още при първия брой. Досега нищо не се случва… Защо?

— Не знам, не ме интересува, омръзна ми да се занимавам с теб, искам спокойствие, искам нормален живот… — затрака картечницата в гласа й…

Изчаках и попитах:

— Какво нормално искаш?

Настъпи тишина. Пламен седеше на продънения фотьойл до прозореца и отново дъвчеше. Гледаше ни и мълчеше. От какво да го е страх? Чака го цялата Вечност в Ада…

А Юлина щеше да е в Чистилището…

— Това ли наричаш живот?

Тя се поотърси като куче след баня и мълчаливо заби глава във възглавницата. Не я виждах в лицето, но усещах, че тихо плаче…

— Живеем ли тук? Кажи — какво правихме миналата седмица? Какво помниш от рождения ми ден? Май наскоро имаше нещо такова? Какво ти подарих за твоя рожден ден? А за Нова година? Празнувахме ли я, кога, с кои…

Думите ми се забиваха като нож в тишината. Пламен дъвчеше и гледаше, Юлина лежеше на леглото и дишаше през възглавницата…

— Това ли е животът ни? Тук, в Чистилището? Кои сме ние? Ти коя си? Аз кой съм?

Въпроси, които се бяха натрупали в мен отдавна. Защото не бях нормален човек — наистина. Нормални бяха хората от компанията ни. Събуждаха се, отиваха на работа — който, където беше изпратен, не търсеха нещо по-различно от общоприетото, радваха се на сребърниците, хранеха се, когато и с каквото успеят, пийваха, спяха и… Пак отначало… Всеки както всички… Неписаният закон на Чистилището…

Но имаше и някои ненормални. Преди известно време Марин ми пошепна, че се освободил апартамент в съседния вход. Пребиваващият там намерил някаква коруба на Малкия пазар, попаднали му струни и… си направил музикален инструмент…