Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Но — не всички бяха така. Ади, например, не беше. Той не чуваше какво му крещи Иван, обаче разбираше кому са предназначени крясъците — по погледа, по жестовете, по размаханата тенекиена кана с вино в ръцете на опонента…

Натам всичко се разви по правилата на хаоса и кръчмарския бой. Ади хвърли по Иван опразнената си паница, Иван се наведе, паницата, разбира се, улучи седящ на съседната маса невинен в случая човек, който автоматично отговори с някаква съдина и, по законите на световната гадост, удари някакъв зад Ади, а той…

С две думи — след секунди в кръчмето кипеше бой в стил неандерталци срещу кроманьонци. Демек — без правила, без деление на групи, без тактика…

Не бях в настроение за битка. А и смятах да не лежа тая вечер с превързана глава, както след предното сражение. Имах намерение да пиша — да направя нов брой на вестника. В който важно място щеше да заеме кръчмарското сбиване. И проблемът — защо? Какъв е смисълът на подобни „забави“? Защо сме готови да излеем върху някого нашия гняв срещу невидимите, които ни командват? Докога тия преливания на долни емоции ще намаляват напрежението?

Пламен размахваше крак от стол и с весели викове отбиваше ударите на някакви непознати, доскоро кротко хапващи си нейде в далечния ъгъл на кръчмето. Хванах го за крака, той ловко се издърпа и прицели, после ме разпозна и седна…

— Мирясай! Ако те приберат за боя — дали няма да ти спрат отпуската? И кой ще рисува довечера за новия брой?

Той ме погледна смаяно, после взе да осъзнава какво му говоря…

— Ама ти…

В тоя момент видях как около Иван се образува голям кръг — никому не се искаше да попадне под ударите на размахваната от него пейка. Но от тълпата млатещи се видяхме да се откъсва тънка сянка и младият Иван се опита да го спре. Големият изохка от напрежение, извъртя се и с всичка сила стовари пейката в гърба на младежа. Който рухна по очи на пода…

Големият Иван мигновено изтрезня. Метна пейката настрани, падна на колене, взе младия Иван на ръце, приведе се над бледото му лице… Познато, познато, познато… Но — отде…

Боят мигновено затихна. Почти всички се изнесоха навън и се пръснаха към работните си места. Само Хенри и Томас останаха до вратата — надничаха плахо, подпиращи кофите за боклук.

Ади и Сара застинаха до стената, аз и Пламен се изправихме бавно…

А Иван седеше и държеше като Пиета фигурата на младежа…

После младият Иван се размърда. И кихна. Големият направо се разплака. Сара донесе смачкана кана с вода, поля младежа, той отвори очи…

— Господи, — каза хлипайки Големият Иван — няма! Повече няма да се гневя! Няма… Като си помисля какво щеше да стане…

Но нищо не стана…

Не се появи някой да види защо е станало сбиването. Не излезе никой от обслужващия персонал. За надзорници, полицаи, контрольори — да не говорим…

Дори Всевиждащото око не се мярна…

Напуснахме заличката. Най-отпред Иван, прегърнал през рамо младежа, после Ади и Сара, накрая ние. Отново се огледах. Никой…

А на улицата животът си вървеше — както всеки ден…

Вечерта изкарахме у дома. Юлина беше донесла нещо, купено от магазина, хапнахме, дори пийнахме — без Пламен, който въобще не харесваше алкохола. Сетне аз разпрострях малката печатница по мърлявия мокет, Пламен извади моливите и започнахме. Юлина седя зад гърбовете ни известно време, дори се опита да се включи с мърморенията си, после се отказа, дневната умора надделя и тя заспа…

Ние работихме до късно…

Вече бях схванал системата — набирах текста на една от страниците, оглеждах го, нагласявах рисунките, а сетне въртях дръжката на малката печатница. След което минавах на другата страница. Лесно е да се каже, но такова напрежение…

Важното е, че в ъгъла се струпаха пак над двеста броя. Които свързахме в няколко пакета. И се спогледахме…

От умора не можех да склопя очи. И Пламен зяпаше като омагьосан…

— Лягаме?

Той поклати глава:

— Нещо не ми се спи…

— А там… Спите ли?

Пламен се засмя:

— Човекът е оцелял при динозаврите, при лъвовете и мечките, при самия човек. На всичко се научаваш — само да си на зор и го преминаваш…

Засмях се и аз, макар подобен извод да не ми се струваше смешен. А страшен…

— Тук може да спиш, когато си искаш. Стига само да имаш време и да не си на работа…

— На работа? Чорбаджиите изглежда са много строги…

— Не зная… — и отговорих на въпросителния му поглед. — Моя съм го виждал два или три пъти. Почти не се появява. И приятелчетата не се срещат често с босовете си. Някак си…