Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Никакви контролни органи, никакви полицаи — и отде да се вземат, дори шефът на фирмата не се появи…

Най-странното беше, че никой от взелите моя вестник не се върна да попита — каквото и да е. Поне: „Отде го взе?“…

Никой…

Тогава именно Пламен ме попита…

Беше тихо, седяхме — аз на стола до гишето, той отзад на купчина стари вестници, мълчахме…

Имаше много неща да го питам. И затова мълчах. Кое по-напред? Но — а защо? Защо да питам? Какво ще науча? Какво ще ми даде то? Как ще го променя? А, след като не мога да му помогна, защо да го принуждавам да си припомня Ада…

Но той попита. И аз попитах:

— А нима има нещо, което искаш да си припомняш?

— Има… Мъченията… Както ти казах — душевни са. Тела няма. Тялото забравя. Бавно, но забравя. Душата помни. Обаче — как ще се измъчва душа, която през целия си земен живот не е преживявала мъка? Виждал съм разбойници — такива, каквито не можеш си представи. Самите дяволи искаха да ги измъчват… Обаче… Ония се вият, крещят, плачат, страдат… А после тихичко се подсмиват. Всичко минава, защото няма къде да улегне. Нямат сърце…

Обърнах се…

— Тогава? Защо е всичко това, след като няма резултат?

— Не зная… Страхувам се, че… не знам как да ти кажа… Мисля, че и на Сатаната, и на дяволите всичко това е омръзнало…

— Отчитат дейност?

— Отчитат дейност, маркират, преструват се, отбиват номера… Всичко наведнъж… Вечност, разбираш ли — вечност… И все в Ада, все край казаните, все с нечии мъки да се занимаваш… На най-големия престъпник, на най-болния душевно това ще омръзне…

— Даааа…

Какво да кажа? Може би беше прав…

— Все пак — ти защо си там?

— Е, попита най-сетне… Защото имам все още душа…

Погледнах го с интерес.

— Да, така е… Има доста наказани — заради грехове, разбира се. Но с едно основание — с душа. Която страда. И по някое време претърпява сътресение, искрено се разкайва. Имаше подобен при нас. Усетихме, че затихва, че не плаче, че не обръща внимание на болката… И изведнъж изчезна. Не зная къде…

— Може би тук?

— Възможно е… Може би е изкупил греха си…

— А ти?

Пламен поклати глава:

— Май още не съм… Сам не усещам…

Замълчахме. А и стана време за обяд…

В кръчмето се беше събрала почти цялата компания. Представих им Пламен, който ги заинтересува. Рядко в метрополиса се появяваше някой от Ада. Още повече човек…

Но всички се оказаха достатъчно сдържани, за да започнат да го разпитват. На разпит щях да бъда подложен аз — след като гостенинът си замине…

Минахме покрай тезгяха, взех по две порции от храната. Днес имаше няколко вида ястия, от които избрах две — розови желирани кубчета и леко препечени питки.

— Какво е това? — попита Пламен шепнешком.

— По-добре не питай. И не се мъчи да познаеш, че може и да успееш и ще ти отиде апетитът…

Явно спря да се интересува от съдържанието на храната — лапаше, та чак — както казваше навремето баба ми, ушите му плющяха. Аз също не задълбах по въпроса какво именно има в чинията. Хапвах, слушах разговорите, очаквах да се намеся…

Но… Закъснях…

Най-напред се скараха Хенри и Томас. Заспориха по някакъв въпрос. Не чух какво — може да беше нещо за устройството на Чистилището, може да беше за съдържанието на розовите кубчета. Спорът беше разпален, с ръкомахания, викове, стигна се до теглене на ризите…

Хенри се изправи ядосан и изрева:

— Няма ли кой да ме отърве от тоя човек?

Но нямаше. Всички бяха заети със своите обедни дела. Особено Ади, който гълташе шотче след шотче. Не зная отде намираше пари за пиене, но винаги беше полупийнал. Което означаваше — в добро настроение, изпълнен с обич към целия свят и най-вече към своята Сара. В паузите разказваше някакви истории, които явно смяташе за весели, та се смееше почти непрекъснато. Дали бяха и колко бяха смешни — не разбирахме. Пречеха цигарата, вечно висяща от устата му, и гъгнивият му глас…

Иван, обаче, беше пийнал някъде преди обяда и гледаше мрачно. За времето, през което го познавах, бях научил — в него се насъбира агресия и трябва да очаквам буря. Затова и бях готов за намеса — приемаха ме нещо като арбитър и се съгласяваха с мнението ми. Невинаги…

Както и сега…

По едно време Иван се изправи и изрева към Ади:

— Хайде млъкни най-после…

Мисля, че и адресатът не го чу. Или поне не го разбра. По обяд в кръчмето е пълно с народ. Някои вземаха храна в мазни хартии и излизаха навън — по сенките, в оплешивялата близка градинка, по струпаните наоколо камари дъски от насрещния склад. Други се хранехме вътре — масите и столовете бяха по-удобни. Ако, разбира се, недочуваш или си се научил да се изключваш от околните…