Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Не ги опънал на балкона — за да простира прането, а започнал да ги нагласява, да търси синхрон и мелодичност… Прибрали го бързичко. През нощта. Хораили приличащи на хора, увити в черни наметки, с маски, с широкополи шапки…

И… Апартаментът бил веднага зает от изпратен там нормален човек…

Така беше изчезнала готвачка от кръчмето. Време ли имала, желание ли — но започнала да пече хлябовете във вид на фигурки. Де животни, де птици, де хора. Непозволено разхищение на време и труд. Правилата бяха строги — само това, което е необходимо, е разрешено. И е разрешено само това, което носи пряка полза. Конкретна — за хранене, за облекло, за сън…

Понякога по улиците опъваха неща, които — според компанията на Марин — бяха изкуство. Оранжеви паважи, обвити в плат павилиони, разпънати чадъри. Почти всички с табели, на които пишеше, че това е авангардното изкуство на някой си…

Полезно изкуство — вършещо определена работа. А не губещо времето на хората с желанието да се вглеждат, да мислят, да съпреживяват… Поне така ми обясняваше един от работниците там, опаковчик, някой си Кристо…

А аз усещах, че не съм нормален…

Най-напред по желанието да питам…

Опасно желание — който пита, може да намери отговор. А от отговора да възникне нов въпрос. След което въпросите ставаха гора… И нормалният човек се губеше в нея…

Наистина, в Чистилището нямаха нужда от подобен хаос, в който нормалният човек да се изгуби. Или да намери нещо различно от нужното, важното и разрешеното…

Поради което от много време се опитвах да съм мълчалив. По-добре мълчалив, вместо изчезнал — мислех си… Пък и какво щеше да прави Юлина без мен? А аз без нея?

И — извън Чистилището…

— Не ме пита изобщо какво е Ад…

Това Пламен каза на другата сутрин. Бяхме в павилиончето за вестници. Помогнал ми беше да занеса там и „моите“ издания и се канеше да прекара деня с мен. И без това нямаше къде да отиде. Не му се стоеше сам у дома, а в мегаполиса нямаше нищо за разглеждане. Или поне — нищо, което него да заинтересува…

Затова втория ден реши да прекара при мен — да види хората, средата, ежедневието навън, местоработата ми. И това не мисля, че го вълнуваше, но… Все с нещо трябваше да се заеме. А, ако имаше оригинални забележителности тук — това беше скуката. Всекидневната, изтриваща възприятията, полираща емоциите, унифицираща всички в един образ, скука…

Както винаги, рано-рано се появиха първите купувачи на вестниците. Идваха полузаспали, подаваха сребърника, аз им пъхах в ръцете два вестника — поискания и моя. След което повечето ги пъхаха в джобовете и тръгваха в дрямката си по познатия маршрут…

Да, искаха ми различни вестници. Не разбирах как ги различават — вестниците имаха свои заглавия, но шрифт, подредба и най-вече съдържанието, бяха еднотипни…

Вярно, на едно място пишеше: „Ято птици изкълва реколтата на селянин“, на друго „Реколтата на селянин изкълва ято птици“, на трето „Изкълва ято птици реколтата на селянин“, но… Желание поне в нещо да не прилича на предния в опашката ли, случайност ли… Обаче — със сериозен вид поръчваха вестника…

А някои даже го и четяха още след вземането. В движение отваряха големите страници и вперваха поглед вътре — като че не виждаха почти същото, което бяха зърнали вчера или онзи ден…

Именно те първи усетиха, че има и ново. Прибираха официалния си вестник в джоба и съсредоточено се зачитаха в моя. Мълчаха, прегръщаха, връщаха се отначало… После започнаха да поглеждат към мен… Сетне някои се стреснаха, набързо сгъваха вестника и го прибираха дълбоко в дрехите. А други спешно отваряха официалния вестник — демонстрирайки нежелание да бъдат подведени от нерегламентираната преса…

Но — тишина…

И в опашката, която нарастваше пред мен, и в групичката, която се събираше под дървото отсреща, и сред отдалечаващите се четци на правилния вестник…

Това продължи не повече от десет минути — нали ви казах, бях подготвил нейде 200 броя, не повече. Които раздадох бързичко. И сетне търпеливо зачаках…

Какво — не зная…

Но нещо трябваше да се случи…

И нищо не се случи…

Хората идваха, вземаха вече само „правилните“ вестници, отминаваха… След тях други, и други, и други…

После хората намаляха. Минаваха само тези с по-късното работно време. Или някои от трудещите се по улиците — като Хенри и Томас. С които размених редовните сутрешни реплики, запознах ги с Пламен, обещахме си да се срещнем по обяд в кръчмето…