Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Заместваше ме младият Мишо — слабичък, тих, послушен. Момче за всичко. И сега седеше мълчалив и мрачен, а зад него се издигаше куп пакети…

— Не си ги продал? — не можах да повярвам на очите си. — Лелееее…

Мишо ми подаде един вестник. По-точно — разгъна пред мен бялата повърхност, върху която нямаше дори буквичка…

— Всички са така… Хората не вземат…

— И как ще се отчетем? — загрижено попитах…

— Пари има — той отвори чекмеджето, където блестяха купища монети. — Всеки поглежда, слага парата и си тръгва. Без вестник. Знаят, че са длъжни да купят — и плащат. А хартията остава. Само твоите приятели Хенри и Томас взеха по няколко парчета. Щели да чистят прозорци…

— Вземи и ти малко — внезапно каза Пламен. — Вземи, моля те. И, ако намерим някъде боички… Не съм рисувал, откак съм там…

Присветна ми. И взех два пакета. А на Пламен дадох други два…

— Приятелят ми е художник — обясних на Мишо. — Ще рисува, докато е тук. Даже мисля да оставим още няколко пакета. Три дни ще е на гости, нека се забавлява…

Пакетите не бяха леки, но живеех наблизо. Срещнахме, разбира се, Марин. Но за него това бяха вестници — служебно мое задължение. И не разпитва много-много…

Пламен се спусна към масата. Бях заредил вече трапезата, но не можах да го спра, за да седнем нормално, със салтанатите и приказките. Яде, яде, яде… После се катурна назад и заспа…

А аз извадих накупеното от Малкия пазар. И се залових за реализацията на идеята…

Наистина — идеята ми беше и шантава, и неподходяща, и вредна в Чистилището…

Реших да изкажа мнението си. Да издавам вестник. Мой. С образа на света, видян от мен…

Новини, естествено, нямаше да има. Защо са ни? Първо — ние сме в Чистилището. Където царува Вечността. А в нея новини няма. Няма и остарели събития. Има един момент — този, в който си. Останалото е само гарнитура. Която, впрочем, може да бъде каквато ще — зависи от създаващия…

Спомени нямаше, история нямаше, запомнящи се събития нямаше…

Имаше теч във времето — днешният ден изтичаше от вчерашния и се струпваше в локвичка, от която тръгва струйката на утрешния. А дотогава първата локвичка пресъхва…

Второ — историята е част от мисленето. Каквото в Чистилището няма. Това не е философска школа или университет. Чистилището е място, време, пространство… Като че застинало, а фактически менящо се. Но не външно, а с хората…

Ние…

Цяло чудо беше, че се сетих кой е Пламен. Да не говорим, че не можах да разбера — а и да попитам — как така се е сетил за мен, че ме е и открил. При това — по телефона…

Тук живеехме, както ви казах, за мига. Знаехме кои сме — до имената си. Делата не помнехме. Човек умираше и над гроба му плачеха вдовица, синове, дъщери, внуци, братя и сестри, цял род…

Тук пристигаше един…

Сам…

Без спомен за живота си преди. За близките. За делата си. За мисленето си. За… За всичко…

Аз живеех с Юлина отдавна. Казах ви — срещнах я, заживяхме. Защо? Коя е тя? Отде е дошла? Нито знаех, нито ме интересуваше…

А и нямаше да получа отговор отникъде…

Хенри и Томас се бяха срещнали, станали приятели, оказало се, че и на едно място работят. Ади заживял със Сара. Изабела срещнала Давид, Чинги и Тими заработили в детската градина, Абрахам спрял Джон да го попита нещо и дойдоха заедно в кръчмето, Иван направо грабнал от улицата малкия Иван (бил пийнал, трябвало му подпирачка и дръпнал младежа със себе си)…

Изобщо — никакви правила, никаква логика, никакви основания…

А преди това сред познатите ми имаше други. Не питайте — не помня кои. Но — други. Просто изчезнаха. Както и предишната компания. Както и — сигурен съм! — тези днес ще изчезнат…

Важното е, че Пламен ми се обади и аз се сетих за него. Чудо в Чистилището…

Той се беше поизлегнал върху стария голям креват и с наслада дъвчеше коричка хляб. Всичката храна, която бях купил за посрещането му, изчезна. Бързо и невъзвратно…

— Не се чуди — каза той. — Тялото ми не е хранено кой знае откога…

— А душата?

— Братче, за какво ти е душата? Твоята слабост… Да има как да те измъчват…

Трепнах. Не бях и помислял…

— Измъчват ви, казваш…

Пламен махна с ръка:

— Абе, на вас и да ви казвам какво е — няма как да разберете. И аз мислех какво ли не, но… Тялото е издръжливо. И има свой предел. Пречупва се, умираш и — толкова… А душата е силна. Няма как да бъде счупена. Поне в Ада. Виеш, мечтаеш за смърт, надяваш се на край… Такъв няма! Мъките са вечни…