Г. Зотов - Епидемия в рая

— Бип-бип-бип-бип-биииииииииииппп…

Звукът премина в свирене, а устните й престанаха да мърдат. Тялото на блондинката странно се изви, фосфоресцирайки, от гърдите до коленете й с проблясъци преминаха електрически искри, а откритите места по тялото й започнаха да избледняват. Кожата й стана почти прозрачна, а по нея, сякаш нарисувани от четката на художник, се появиха кръвоносни съдове, пронизващи плътта й със ситна мрежа от хиляди нишки. Без да обръща внимание на обезглавеното тяло, RL2 дръпна стола и седна делово пред компютъра. Първо затвори айсикюто и бързо прерови онези папки, в които можеха да са споменати подробности от разговорите й с него, а след това изтри файловете без възможност да бъдат възстановени. Сетне допълни някои неща, добавяйки нужната информация в пощенската кутия. RL2 се замисли за минута и остави пощенската кутия отворена. Трупът на пода изчезна напълно, а до крака на бюрото се сливаха с въздуха и умираха платинените кичури. Той постоя малко, изчаквайки блондинката да се превърне в сребриста прах, и се отдалечи в същата посока, от която дойде, без да остави никаква следа.

След около час в помещението блесна ярка светлина. Тракайки с мечовете си и трополейки със сандалите си, по коридорите тичаха десетки ангели на възмездието и оперативно заемаха ключови позиции. Най-отпред препускаше Вартоломей и издаваше кратки команди. След още десет минути в офиса се появиха Калашников, Малинин и Гавраил. И тримата бяха страшно развълнувани. Почти на бегом те се приближиха до бюрото на блондинката, на което стоеше отвореният лаптоп със светещ екран. Личеше си, че го бяха използвали съвсем наскоро. Вартоломей се втурна към тях, правейки остър завой, и едва не падна, тъй като настъпи развързаната каишка на сандала си.

— Претърсихме всичко. Няма я в сградата. Сигурно е — изстреля той на един дъх.

— Изпратете хора да огледат околността — подхвърли Гавраил.

Калашников потърка уморено чело.

— Закъсняхме — рече тихо. — Явно някой я е предупредил.

— Тук няма кой да я предупреди — отсече Вартоломей. — Лаели… — Той замълча, но бързо се овладя. — Лаели е поставена под тайно наблюдение на тренировъчната база. На представителите ни на Земята са изпратени архивни снимки и подробно описание на Локи и Раел. В Небесната канцелария не е останал нито един неин съучастник.

Калашников се изуми от баналността на това твърдение.

— Толкова ли сте убедени в това? — попита той подигравателно. — А не бива. Според мен в този случай положението е петдесет на петдесет. В полза на вашата версия е само фактът, че интуицията на това момиче наистина е много силна. Неслучайно тя беше информирана толкова добре за нашите действия. Ако аз трябваше да наема някого на такава работа, това щеше да е само някой сляп и глухоням. Вярно, не се знае как щеше да разпечатва служебни документи.

Вартоломей се отдръпна встрани, тъй като нямаше какво да каже, особено след стреса, в който изпадна, когато по телефона му заповядаха да организира тайното наблюдение на бившата партньорка на Лаели. Калашников помоли ангелите да не се тълпят покрай бюрото и да не унищожават уликите, извади от джоба си една лупа и се наведе над компютъра, за да разгледа гладката му повърхност. Сетне се свъси, премести лупата към бюрото, оглеждайки го съсредоточено, и се обърна към Гавраил:

— Дайте ми десет минути. Бих искал да проуча това място по-внимателно.

Архангелът мълчеше. Той сякаш не вярваше в това, което се случва, потръпваше нервно и непрекъснато въртеше глава, оглеждайки приемната на собствения си кабинет. Но погледът му постоянно се връщаше към бюрото, към онова бюро, на което сто години седеше личната му секретарка Калипсо.

На пода се търкаляше един счупен ръчен часовник във формата на лилия…

понеделник, 02 часа и 40 минути

Пръстът с дълъг и остър нокът докосна предпазливо стената. Неравната повърхност, която до този момент беше чисто бяла, отвърна с появата на тъмночервено на цвят петно, което започна бързо да се уголемява и да образува паяжина. Нокътят застина за кратко и подраска лекичко стената, а на тавана веднага затрептяха алени цветове, които започнаха да кръжат и да се сливат във водовъртеж. Тук-там се появяваха черни снежинки като ситни пукнатини, които се съединяваха помежду си и образуваха сложно преплетени линии на смерч. „Колко хубаво изобретение — помисли си Шефа, любувайки се на гледката. — Браво на дизайнера. Естествено, след сто години всичко това ще ми омръзне и ще трябва да правя ремонт, но засега е направо страхотно. Като стана дума за кабинета… Ами, ако просто допуснем, че аз съм герой от нечия книга? Че защо не, това е напълно възможно, защото са написани камара такива книги и дори е създаден определен стандарт. Тогава излиза, че просто няма за какво да се пише. Защото стоя непрекъснато в кабинета, понеже съм работохолик като някой японец. Трябва да се обзаведа с вила и да речем с физкултурен салон с тренажори. По принцип изобщо нямам нужда от такова нещо, но нека да ми е под ръка! Все пак авторът не може да пише непрекъснато само за един и същи кабинет.“