И боят ни пак продължава, сърцата ни бият в захлас.
И Ленин пред всички застава, и млад е Октомври пред нас…
— А знаеш ли, Петрович, че същата тая песен я пееше прокурорът Скуратов на онзи запис, където са го заснели с две проститутки? — крещеше в ухото на възрастен мъж един човек със смачкан сив костюм, чието лице беше обрасло с гъста четина.
— Не зная! — извика в отговор възрастният мъж. — Кой пък е тоя Скуратов? Къде е Владимир Илич? Искам да го целуна тоя бащица… Дайте ми Ленин тука!
— Няма го тука твоят Ленин, деденце — кискаше се хитро третият мъж — офицер със сив мундир, чиито пагони бяха откъснати заедно с плата. — Той отдавна вече е в Града, където ще идеш и ти, хи-хи-хи! И там ще се разцелувате.
Покрай тримата мъже минаваха хиляди хора, които заемаха все нови и нови цинкови легла или бродеха безцелно някъде из огряното от ярка бяла светлина пространство. Те бяха млади и стари, пияни и трезви, обгорени, почти изгнили и съвсем свежи, с руж и пудра, идващи направо от погребалното бюро. С прекрасно ушити вечерни рокли, с индийски сарита и с африкански поли от палмови листа. Отровени, умрели от сърдечна недостатъчност, разкъсани от лъвове, размазани от стени на къщи, удавени, задушени, взривени. Вцепененият от изпития алкохол поглед на Меринов се спря на трима британски войници с димящи униформи на елитното поделение САС. Единият от тях държеше в ръце собствената си глава. А приятелите му го тупаха по рамото и се озъртаха, тъй като явно още не бяха осъзнали напълно къде всъщност се намират.
— Обстановката впечатлява, съгласен съм — кимна банкерът Баранов. — Но само в началото. За една година ми омръзна да гледам всичко това. Теб и дядото ще ви погребат скоро и ще си хвръкнете към Ада като бели лебеди. А пък аз не зная още колко време ще вися тук.
— А как се чувстват ченгетата в Ада, чувал ли си нещо за това? — попита го развълнувано Меринов.
— Не зная — надигна бутилката банкерът. — Но едва ли им е весело. За сметка на това всички говорят руски, казвам ти го със сигурност. Поне няма да имаш езикови проблеми.
— Че какъв ще е тоя Ад без руски език… — въздъхна Меринов. — И много ли е тежко там? Всъщност защо питам… И без това е ясно, че няма да е като по мед и масло.
— Много точно го каза — усмихна се щастливо Баранов. — Там, в Управлението за наказания, знаеш ли какви специалисти има? Лелееееее… Ще те пратят, да речем, в епохата на Елцин и… ще работиш за едната официална заплата, но без възможност да вземаш рушвети. Казват, че хората за една седмица полудявали.
— Не е чудно — потръпна Меринов. — Може би ще е по-добре да си остана тук?
— Това не зависи от теб — обясни банкерът и изля остатъците от водката в чашата на Петрович. — Когато регистраторката на гишето обяви името ти, ще тръгнеш веднага. Ти извади късмет, че беше в кома за кратко и че бързо гушна китката. Защото понякога в отделението на изпадналите в кома е много забавно — лежи си някакъв човек двайсет и пет години на леглото и изведнъж изчезва като дим. Значи се е свестил, върнал се е обратно. Обикновено тези щастливци не помнят нищо от пребиваването си тук, а спомените им са бледи и смътни като пиянски сън.
— В транзитната зала по принцип би трябвало да има много войничета — каза Меринов и се огледа. — От онези, които не са погребани още от войната и лежат в блатата.
— Всички, които са в земята, отдавна вече са заминали с мотрисата за Ада — отбеляза тъжно Баранов. — Но с водата положението е по-сложно. Ако са те погребали във водата с цветя и оркестър, можеш да смяташ, че работата ти е в кърпа вързана. Моряците са имали точно такива погребения. Но обикновените удавници се мотаят из транзитната зала. Разбира се, войниците от Втората световна война наистина са множко. После ще те заведа до ъгъла, наблизо е — на около пет километра. Страшна работа. Нашите момчета са тук от шейсет години — варят каша на огньовете, пеят песни и спят във военни палатки. От униформите им са останали полуизгнили потници и войнишките кепета, а от телата им нищо не е останало — само черепи и ребра. Всички питат кога ще намерят останките им и най-сетне ще ги погребат. А афганския генерален секретар помниш ли го — другарят Наджиб, както го наричаше Горбачов? Той пък два месеца се разхожда из транзитната зала, докато неговите талибани не го свалиха от бесилката в Кабул и не го закопаха в една яма.
На Меринов му прилоша. И той отпи от водката, за да овладее треперенето си.
Читать дальше