Г. Зотов - Епидемия в рая

— Това е прекрасно — изхъхри болната. — За пет хиляди години този твой Рай ми писна. Не искам да стоя повече тук… Не искам да виждам никого… Аз си свърших работата, а за другото не ми пука… Хайде, моля те… УМОЛЯВАМ ТЕ!

С подпухнало от плач лице приятелката й се върна от кухнята, стиснала в двете си ръце служебния меч на ангела на възмездието. По навик го носеше навсякъде със себе си, но в повечето случаи наточеното оръжие се използваше за рязане на салати, тъй като пистолетът беше много по-удобен за убийство. Без никакви усилия обърна по корем лекото тяло на Локи и освободи влажните смачкани криле. Натисна съвсем лекичко меча и лявото крило изхрущя като зелев кочан и опръска лицето й със ситни капчици кръв, а от лопатката на Локи щръкна грозен червен чукан. Направи още едно точно професионално движение с меча и върху възглавницата остана да лежи второто крило, потрепвайки безпомощно, сякаш се опитваше да се върне при собственичката си.

— Интересно — давеше се от кашлица Локи, притиснала глава във възглавницата, — защо е прието да се смята, че щом отрежеш крилете на ангела, той става човек?

— Ами нали трябва да има някакъв начин — сви рамене Раел, бършейки капките кръв от лицето си. — Иначе какво друго да измислят?

Вместо да й отговори, Локи най-неочаквано се обърна отново по гръб. А след секунда скочи пъргаво на крака. Сетне с невероятна сила дръпна вцепенената ръка на Раел и изтръгна меча от нея. Вдигна го рязко над главата си и го размаха. Вторачените й в ъгъла на стаята очи се изпълниха със страшна ярост. Изплашена до смърт от необичайната промяна в поведението на приятелката си, Раел падна на колене и го направи съвсем навреме, защото сребърният меч профуча над главата й. Раел се претърколи по пода и погледна към ъгъла.

Там нямаше никого.

От устата на Локи хвърчаха слюнки, смесени с кръв и слуз, и изригваха ругатни, а думите на древния език, на който говореха в колонията на ангелите, се смесиха с руски псувни. Последва удар с меча и вратата на гардероба се разцепи на две: едната половина падна вътре, а другата отхвърча към прозореца. Огледалото се счупи и посипа двете приятелки с парчетата си. Локи вдигна меча зад гърба си, обърна се и, ръмжейки като звяр, разсече масата. Изпаднала в ярост тя хъркаше и трошеше остатъците й, а треските се разхвърчаха. Мечът разсече въздуха още няколко пъти. Раел със закъснение осъзна, че Локи ожесточено се сражава с някого… Но явно САМО тя виждаше врага си. Кикотейки се зловещо и отблъсквайки ударите на невидимия си враг, тя се носеше като вихър из стаята и трошеше мебелите. От тавана с грохот падна счупеният полилей, екранът на телевизора се спука, а компютърът се разпадна на части. Жилището се изпълни с миризма на дим. Локи замахна като кавалерист и с ужасяващ вопъл разсече пространството пред себе си. Мечът се заби дълбоко в пода. И тогава тя най-неочаквано спря. Две секунди стоя изправена, подпирайки се на дръжката. Очите й се забелиха, от устните й капеше кървава пяна и изведнъж ръцете й, които стискаха здраво меча, се отпуснаха безсилно. „Тя умря“ — отчаяната мисъл прониза съзнанието на Раел и тя избухна в сълзи. Сякаш за да потвърди това предположение, отпуснатото като парцалена кукла тяло на Локи падна до нея. От инерцията главата на момичето се удари в пода, чу се как вратът му изпука и очите му останаха отворени. „Вече не я боли“ — помисли си Раел. Протегна ръка и погали нежно мъртвата си приятелка по разпилените по пода светли коси. Гали я дълго, докато тялото й все още беше топло. Сетне Раел положи огромни усилия, за да се изправи на вдървените си крака, смъкна небесносиньото одеяло от насеченото легло и покри трупа с него.

Раел отиде пред стъкления шкаф до стената, натисна едно бутонче отстрани и отвори вратичката му. Вътре, увит в хартия, имаше пистолет с три пълнителя. Тя свали заглушителя на оръжието, извади втория „Хеклер и Кох“ и извърши същата манипулация и с него. Зареди двата пистолета и облече шлифера със специални джобове на ръкавите близо до лакътя, в които грижливо закопча двата пистолета. Когато отиде до вратата, погледна за последен път неподвижното, покрито с одеяло тяло. Сетне порови в джоба си и захвърли небесносинята пластмасова карта.

Все още не знаеше къде отива. Но вече със сигурност знаеше какво ще направи.

неделя, 21 часа и 40 минути

Зад ъгъла, осветен от лампите с форма на кренвирши, се разнасяше нестройно, но мощно хорово пеене. Трима души седяха прегърнати на тясното цинково легло и без да обръщат внимание на обитателите на бетонния коридор, които въртяха пръсти до слепоочията си, пееха: