Г. Зотов - Епидемия в рая

Но то свърши. Взеха им всичко, изгориха го, разкъсаха го и те повече така и не видяха мъжете си, а духовете на мъртвите им деца се скитаха по Земята, обречени да бъдат изгубени ЗАВИНАГИ. Дори не успяха да оплачат телата им, както и изгорените си до пепел родни домове, където с такава любов окачаха всяка кърпа, слагаха съдовете върху спретнатите полички, отглеждаха кактуси на балкончетата. Почти едновременно с клането стана и голямо наводнение, в което загинаха много хора, включително Раел и Локи. Вече в транзитната зала стана ясно, че като най-благочестиви сред всички приятелки на ангелите те ще отидат в Рая, където също ще се превърнат в крилати същества. И стана точно така. В Небесната канцелария те неслучайно си избраха да работят в райския отряд със специално предназначение като ангели на възмездието. Искаха да се научат да убиват професионално… за да си отмъстят. Все още не бяха осъзнали напълно, че ще осъществят отмъщението си, но нямаха и намерение да оставят случилото се така. В тренировъчната база срещнаха още две свои сестри по нещастие — „отчаяни съпруги“ от разрушената ангелска колония на Земята, които бяха решили да се превърнат в машини за убийства. И точно тогава се заклеха, че ще отмъстят, и си направиха специалните татуировки, скрепили тайния им съюз. Годините на секретна работа изминаха бързо, а те не се измъчваха от угризения на съвестта. Тях никой не ги съжали, тогава защо те трябваше да съжаляват когото и да било? Опожарените градове и хилядите трупове бележеха като жалони скръбния им път. Раел и Лаели до такава степен свикнаха с новите си роли, че дори се разочароваха, когато Небесната канцелария обяви новата си политика, отменяйки наказателните операции. Лъщящият меч на ангела, вдигнат над врата на грешника, се бе запечатал в паметта им завинаги. Но Локи и Калипсо се върнаха с облекчение към спокойното си съществуване и се заеха с работа в офиса, и с отглеждането на фикуси.

Ала мисълта за отмъщението не ги напускаше. През цялото това време те чакаха, макар да не знаеха колко още ще им се наложи да прекарат в това безцелно очакване. А когато свитъците на апокрифа в първоначалния му вариант се оказаха достъпни за всички по време на двучасовата презентация, това се превърна в истинско откровение. И преди закъснялата редакторска поправка на Гавраил те научиха имената на ВСИЧКИ предатели от седморката, тъй като до този момент познаваха по физиономия само четирима от мръсниците. Те не се съмняваха, че убийците никога няма да ги разпознаят, тъй като за тези ангели стотиците пострадали жени бяха безлична биологична маса, просто една гарнитура към основното ястие — техните мъже и синове. Нима някой би си спомнил една хлебарка, която само преди седмица е размазал в кухнята? Тях също ги бяха размазали и забравили. Пламъкът на отмъщението изгаряше почернелите им от болка души, но те горестно осъзнаваха, че на този етап няма да успеят да направят нищо. Трябваше да чакат благоприятна възможност. А тя трябваше да се появи. Все някога тези твари щяха да започнат да ходят на Земята и там също щеше да им е трудно да се справят с тях, но при всички случаи щеше да е по-лесно, отколкото в Рая. Те не се отчайваха, защото знаеха, че денят Х ще настъпи. И убийците на техните деца, с които почти всеки ден се сблъскваха на работа и любезно поздравяваха, щяха да се задавят с кръв, когато им нанесяха внезапен жесток удар…

— Раел… — изрече Локи със слаб глас и се закашля.

— Какво? — сепна се, пропъждайки спомените. — Студено ли ти е?

— Не — отвърна мъчително приятелката й. — Как може да ми е студено, мамка му, при положение че температурата ми е над четирийсет. Излез от твоите екшъни, глупачко.

— Извинявай — втурна се към нея Раел. — Искаш ли нещо, слънчице?

— Искам — изхърка Локи, а по зачервеното й лице избиха ситни капчици пот. — Направи това, за което ще те помоля… ОТРЕЖИ МИ КРИЛЕТЕ.

За миг Раел си помисли, че приятелката й бълнува.

— Какво?!

— Каквото чу. — Силната кашлица заглуши думите й за секунда. — Искам да умра като човек, а не като ангел. Отрежи ги… докато съм жива.

— Не! — изкрещя Раел. — Ти няма да умреш, Локи! Ти няма да умреш!

— Ще умра — спокойно изрече Локи. — И недей да спориш, нямам време да те убеждавам. Просто направи това, което те помолих. И в името на Гласа, недей да крещиш така, тук стените са от шперплат, съседите ще чуят.

— Ще отидеш в Ада — разплака се Раел, отскубвайки кичур коса от главата си.