Лоуренс Блок: Билет за отвъдното

Вдигнал слушалката, подържал я, без да я приближи към ухото си, после я върнал на мястото й. Не се обаждай на никого, така казал мъжът. Че на кого би могъл да се обади?

Кой му бе причинил това? Кой му бе погодил този номер, кой му бе откраднал съпругата? Кой би направил подобно нещо?

Вероятно мнозина. Вероятно всеки би могъл да го направи, ако реши, че може да се измъкне безнаказано.

Взел отново телефона. Апаратът бил сигурен, не се подслушвал. Доколкото му било известно в къщата също нямало „бръмбари“. Притежавал две устройства срещу подслушване, за които се предполагало, че са последна дума на техниката; трябвало да са такива, предвид парите, които му стрували. Едното устройство било вградено в телефонната линия и трябвало да го предупреди, ако някой се закачи да я подслушва. Щяло да го уведоми за всяка промяна във волтажа, съпротивлението или капацитета някъде по линията. Другото сканирало автоматично радиоспектъра за скрити микрофони. Двете машинки му коствали към пет-шест хиляди, но си стрували парите, стига с тях поверителните разговори наистина да си остават поверителни.

Жалко все пак, че през последните два часа полицаите не го подслушвали. Полицаи, които да проследят обаждането, да стигнат до похитителите, да му върнат Франси…

Не, изобщо не му трябвали полицаи. Само щели да съсипят цялата работа, при това необратимо. Имал парите. Щял да им плати и да си получи обратно жената. Или да не я получи. Имало неща, които можел да контролира и такива, които не можел — имал контрол върху плащането на парите, до известна степен можел да контролира и начина, по който те да бъдат платени, но събитията след това били извън властта му.

Не се обаждай на никого.

А на кого бих могъл да се обадя?

Вдигнал отново слушалката и набрал номер, който знаел наизуст. Брат му вдигнал на третото позвъняване.

— Питър — казал Кенан, — трябваш ми веднага. Скачай в таксито, аз ще го платя, но ела веднага при мен, разбра ли ме?

Мълчание.

— Братле, за тебе винаги, знаеш…

— Ами скачай в таксито, човече!

— … стига да не е свързано с твоите дела. Там не мога да ти помогна, братле.

— Не става дума за моята работа.

— Така ли?

— Става дума за Франсин.

— Какво има? Няма значение, ще ми кажеш, като дойда. У дома си, нали?

— Да, у дома съм.

— Ще взема такси. Идвам веднага.

Докато Питър Кури е търсил такси, което да го закара до къщата на брат му в Бруклин, аз гледах по новинарската телевизия как група репортери обсъждат възможно ли е полицаи да взимат подкупи. Позвъняването по телефона не ме стресна. Обаждаше се Мик Балу, звънеше от град Касълбар, графство Мейо. Връзката беше безукорна. Можеше да ми се обажда и от задната стая в „Гроган“.

— Тука е велико — заяви ми той. — Ако си мислиш, че ирландците в Ню Йорк са луди, трябва да ги видиш на родна земя. Всяка втора витрина е на кръчма и никой не излиза от нея, преди да дойде време да затварят.

— А там не затваряха ли рано?

— Прекалено рано. Обаче в хотела гостите могат да си поръчат пиене по всяко време и им го сервират. Това е белег за цивилизована страна, нали?

— Несъмнено.

— Само че тук всички пушат. Палят цигара от цигара и предлагат наляво-надясно. Французите са още по-зле в това отношение. Когато бях на гости на роднините на баща ми, направо се гавреха с мен, че не пуша. Май в тоя свят само американците сме проявили достатъчно разум да спрем цигарите.

— И тук се намират пушачи, Мик.

— Ами здрави нерви им желая, докато пътуват със самолет или ходят на кино, има си правила за обществените места.

Разказа ми дълга история за мъж и жена, с които се запознал преди няколко вечери. Историята беше забавна и двамата се посмяхме, после той ме попита как съм и аз отвърнах, че съм добре.

— Сигурен ли си?

— Може би малко не ме свърта. Напоследък нямам много работа. Пък и е пълнолуние.

— Така ли — учуди се той. — И тук е така.

— Какво съвпадение.

— В Ирландия винаги има пълнолуние. Хубавото е, че постоянно вали и не ти се налага да виждаш луната. Мат, хрумна ми нещо. Метни се на самолета и ела тук.

— Какво?

— Обзалагам се, че не си стъпвал в Ирландия.

— Не съм напускал страната — признах аз. — Почакай малко, излъгах, бил съм в Канада два пъти и веднъж в Мексико, обаче…

— Никога не си бил в Европа, нали?

— Не съм.

— Исусе, ами хайде, хващай самолета и идвай. Ако искаш, доведи и нея — говореше за Илейн — или пък ела сам, няма значение. Говорих с Розенщайн и той смята, че е най-добре да постоя още в чужбина. Каза, че можел да оправи нещата, обаче се занимавали с онази шибана федерална акция и не ме искал на американска земя, докато чистката не приключи. Може да ми се наложи да вися в тая миризлива дупка още месец, че и повече. Защо се смееш?