Лоуренс Блок: Билет за отвъдното

Тя спряла камрито на паркинга от северната страна на „Атлантик“, почти срещу „Арабски лакомства“, само че от другата страна на улицата. Отишла до ъгъла, изчакала да светне зелено и пресякла улицата. Когато влязла в хранителния магазин, синият микробус вече бил паркиран на зоната за товарене пред ресторант „Алепо“, в съседство на „Арабски лакомства“.

Франсин приключила бързо в магазина. Покупките й били малко и можела сама да ги занесе до колата си. Излязла от „Арабски лакомства“ някъде към дванайсет и двайсет. Облечена била с палто от камилска вълна, сиво-черни панталони, бежов кардиган с плетеници и шоколадовокафяв пуловер с поло яка. Чантата й висяла преметната през рамо, в едната си ръка носела найлоновите торби, а в другата държала ключовете за колата.

Задните врати на микробуса били отворени, двамата мъже отново стояли отвън на тротоара. Щом Франсин излязла от магазина, те тръгнали от двете й страни. В същото време трети човек, шофьорът на буса, запалил двигателя.

— Госпожо Кури? — рекъл единият мъж.

Тя се извърнала, а той отворил и затворил портфейла си, от който пред погледа й набързо проблеснала полицейска значка… или само така й се сторило.

— Трябва да ни придружите — обадил се другият мъж.

— Кои сте вие? — попитала тя. — За какво става дума, какво искате?

И двамата я хванали. Преди Франсин да разбере какво се случва, я принудили да пресече тротоара и я набутали в отворената задна част на микробуса. После мъжете се качили при нея, микробусът се отдалечил от тротоара и се включил в движението.

Отвличането станало посред бял ден, на оживена търговска улица. Въпреки това почти никой не видял произшествието, а малкото свидетели изобщо не схванали какво се случва. Похитителите трябва да са действали много бързо.

Ами ако Франсин се беше дръпнала и извикала за помощ още в самото начало, когато мъжете се доближили до нея…

Само че тя не го сторила. Озовала се в микробуса и вратите му се затворили, преди да успее да направи каквото и да било. След това може и да е крещяла, да се е съпротивлявала или поне да е направила опит за съпротива. Но вече всичко е било напразно.

Знам точно къде съм бил в момента на отвличането й. Отидох на обедната сбирка на групата от Файърсайд, която се провежда всеки ден от дванайсет и половина до един и половина в „Уай“ на Западна шейсет и трета улица. Подраних, така че вече съм седял с чаша кафе, когато двамата похитители са изблъскали Франсин по тротоара и са я качили в микробуса.

Не помня с подробности срещата. От няколко години посещавам учудващо редовно сбирките на Анонимните алкохолици. Не съм толкова редовен, колкото в началото, когато спрях да пия, но продължавам да ходя средно пет пъти седмично. И тази среща щеше да протече по обичайния за групата начин, петнайсет-двайсет минути някой разказва собствената си история, остатъкът от часа се посвещава на обсъждане. Едва ли съм се обадил по време на обсъждането. Ако беше така, щях да си спомня. Знам, че се наприказваха интересни и странни неща. Винаги има такива, но подробностите ми се губят.

След срещата обядвах, после позвъних на Илейн. Включи се телефонният й секретар, което означаваше, че е навън или че не е сама. Илейн е компаньонка, така си печели хляба.

Срещнахме се преди няколко живота, когато бях ченге алкохолик с нова златна полицейска значка в джоба, съпруга и двама сина в Лонг Айлънд. Две години имахме връзка, която ни устройваше прекрасно. Аз бях нейният човек в полицията, който й оправя бакиите, веднъж дори ме повика да закарам починал в леглото й клиент до уличка във финансовата част на града. А тя? Тя беше любовницата мечта — красива, умна, забавна, веща в занаята си, а за капак — сговорчива и невзискателна, каквато може да е само една проститутка. Какво повече да иска човек?

След като напуснах дома си, семейството и работата си, с Илейн позагубихме връзка. После от общото ни минало изпълзя чудовище, което постави в опасност и двама ни, така че обстоятелствата ни събраха. И колкото и да е чудно, останахме си заедно.

Тя живееше в своя апартамент, аз в хотелската си стая. Виждахме се две, три или четири вечери в седмицата. Обикновено тези вечери завършваха в нейния апартамент и сравнително често оставах да пренощувам. От време на време напускахме заедно града за уикенд или седмица. В дните, в които не се виждахме, почти винаги се чувахме по телефона, понякога и по-често от веднъж.