Лоуренс Блок: Билет за отвъдното

— Пиесата не беше три часа — уточни тя. — Може би два часа и половина.

— Сториха ми се като три.

— А на мен като пет — заяви тя. — Да се прибираме.

Отидохме у нея. Илейн ми направи кафе, а за себе си приготви чай. Погледахме Си Ен Ен половин час, по време на рекламите си приказвахме. После си легнахме. Час по-късно станах и се облякох в тъмното. Излизах от спалнята, когато ме попита къде отивам.

— Извинявай — казах. — Не исках да те събудя.

— Няма нищо. Безсъние ли те мъчи?

— Явно. Напрегнат съм. И аз не знам защо.

— Почети малко в дневната. Или си пусни телевизора, няма да ми пречи.

— Не — отклоних предложението, — изобщо не ме свърта. Мисля, че една разходка из града ще ми се отрази добре.

Апартаментът на Илейн е на Петдесет и първа, между Петдесет и първа и Петдесет и втора улица. Хотел „Нортуестърн“, в който живея, е на Петдесет и седма, между Осма и Девета. Навън беше доста студено и отначало се поколебах дали да не взема такси, но когато стигнах пресечката, вече не усещах студа.

Докато чаках на светофарите, зърнах между две високи сгради луната, която беше почти кръгла. Това обясняваше всичко. Предстоящото пълнолуние изпълваше нощта и караше кръвта ми да кипи. Искаше ми са да направя нещо, но не знаех какво.

Ако Мик Балу беше в града, може би щях да мина през любимия му бар и да проверя дали е там. Но той беше в чужбина, а баровете не бяха място за мен, особено в това неспокойно състояние. Прибрах се у дома, взех книга и някъде около четири загасих лампата, а после съм заспал.

Към десет сутринта бях във „Флейм“ зад ъгъла. Закусих леко и прочетох вестника, като прегледах най-вече местната криминална хроника и спортните страници. Страната излизаше от една криза, само за да влезе в друга, затова не обръщах много внимание на глобалната картина. Трябваше да започнем да затъваме здраво в калта, че да живне интересът ми към националните и международни проблеми. Иначе ми се струваха прекалено далечни, за да им обръщам внимание.

Бог ми беше свидетел, че разполагах с достатъчно време за всевъзможни новини, дори за обявите. Предходната седмица бях поработил три дни за „Рилайъбъл“, голяма детективска агенция с офиси във Флатайрън Билдинг, след което не ми бяха възлагали друга задача, а от цяла вечност не бях работил по самостоятелна поръчка. Нямаше да закъсам за пари, можех да си позволя да побездействам, пък и все намирах начин да оползотворя дните си, но с удоволствие бих поел някой нов случай. Снощното безпокойство не беше отшумяло с изгрева, още ме измъчваше. Кръвта ми кипеше едва доловимо и под кожата, там където човек не може да се почеше, чувствах някакъв гъдел.

Франсин Кури се задържала половин час в „Д’Агостино“ и напълнила пазарската количка с покупки. Платила в брой. Едно от момчетата помощници натоварило трите й пазарски чанти отново в количката и я съпроводило на улицата, чак до мястото, където била паркирала.

Синият микробус за доставки все така стоял до пожарния кран. Задните му врати зеели, а на тротоара имало двама мъже. Единият държал бележник с твърда подложка, който и двамата разучавали съсредоточено. Франсин и помощникът й минали покрай тях и те я стрелнали с поглед. Когато жената отворила багажника на камрито, мъжете вече се били качили отново в микробуса.

Момчето оставило торбите в багажника. Франсин му дала два долара, два пъти повече, отколкото му давали клиентите обикновено, да не говорим, че изненадващо често не получавал бакшиш. Кенан я научил да дава големи бакшиши, да бъде щедра, без да прекалява. „Можем да си позволим да бъдем щедри“, казвал й той.

Момчето върнало количката в супермаркета. Франсин седнала зад волана, включила двигателя и се насочила на север по Четвърто авеню.

Синият микробус я последвал от разстояние.

Не знам точно по кой маршрут е стигнала от „Д’Агостино“ до магазина за вносни стоки на Атлантик авеню. Може да е пътувала по Четвърто авеню чак до Атлантик, а може и да е минала по магистрала Гоуанъс в Южен Бруклин. Маршрутът й завинаги ще остане загадка, но това няма значение. В крайна сметка Франсин стигнала с камрито до ъгъла на Атлантик авеню и улица Клинтън. Там, на югозападния ъгъл, има сирийски ресторант, който се казва „Алепо“, а на Атлантик до него има хранителен супермаркет, голям магазин за истински деликатеси на име „Арабски лакомства“. (Франсин никога не го наричала така. Като повечето хора, които пазарували там, и тя му викала „При Аюб“, по името на предишния собственик, който продал магазина преди десет години и се преместил в Сан Диего.)