Лоуренс Блок: Билет за отвъдното

Не бяхме обсъждали да не се виждаме с други хора, но като цяло именно така постъпвахме. Нито аз се срещах с друга, нито тя с друг — ако не броим, разбира се, клиентите й. Илейн периодично отиваше до някоя хотелска стая или пък някой я посещаваше в апартамента й. В началото на връзката ни това изобщо не ме притесняваше — ако трябва да съм честен, вероятно занаятът й е бил част от привличането, — затова не виждах защо и сега да ме притеснява.

Започнеше ли да ме притеснява, винаги можех да я помоля да спре. През годините беше спечелила добри пари, беше натрупала спестявания и беше вложила голяма част от тях в доходоносни имоти. Можеше да се оттегли, без да й се налага да промени стила си на живот.

Нещо ме възпираше сам да я помоля да го направи. Предполагам, че не желаех да призная пред нито един от двама ни, че начинът, по който си вади хляба, не ми допада. А и не исках да променям нищо във връзката ни. И така си вървеше добре, излишно беше да я подобрявам.

Само че нещата се променят. Няма как. Променят се дори от факта, че си остават същите.

Избягвахме да използваме думата с „о“, въпреки че аз безспорно я обичах и тя също ме обичаше. Избягвахме да обсъждаме възможността да се оженим или да заживеем заедно, макар че го бях обмислял, както и тя. Не говорехме по тази тема. Тя не присъстваше в разговорите ни, освен когато премълчавахме темата за любовта или начина, по който Илейн си изкарваше парите.

Рано или късно, разбира се, щеше да се наложи да обмислим и да обсъдим тези въпроси, дори да се споразумеем по тях. Междувременно живеехме ден за ден, както се бях научил да живея, след като спрях да пресушавам уискито по-бързо, отколкото го дестилираха. Някой беше казал, че човек може да движи всичките си дела ден за ден. В крайна сметка така ни ги поднася светът.

В четири без четвърт същия четвъртък следобед в къщата на семейство Кури на Колониал Роуд телефонът иззвънял. Кенан вдигнал слушалката:

— Здрасти, Кури. Не се е прибрала, нали? — попитал го мъжки глас.

— Кой е?

— Не ти влиза в шибаната работа да знаеш. Жена ти е при нас, копеле арабско. Искаш ли си я обратно?

— Къде е тя? Дайте ми да говоря с нея.

— Да ти го начукам, Кури — отсякъл мъжът и затворил.

Кенан извикал няколко пъти „ало“ в слушалката, докато се мъчел да измисли какво да прави. Хукнал из стаите на къщата, отишъл в гаража, видял че неговият буик си е на мястото, но нейното камри липсва. Изтичал по алеята до улицата, огледал се в двете посоки и се върнал в къщата. Вдигнал телефона. Заслушал се в сигнала и се опитал да реши на кого да се обади.

— Боже мой — високо рекъл той. Оставил телефона и изкрещял: — Франси!

Хукнал нагоре по стълбите, връхлетял в спалнята им. Викал я по име. Нямало я естествено, но той все пак проверил стаите една по една. Къщата била голяма и Кенан тичешком влизал и излизал от всяка стая, викал я, едновременно наблюдател и източник на собствената си паника. Най-накрая се върнал в дневната и видял, че е оставил телефона отворен, поставил слушалката на мястото й. Чудно. Ако искаха да се свържат с него, нямаше да успеят. Затворил телефона и си пожелал да звънне, което почти веднага станало.

Този път мъжкият глас бил друг, по-овладян, по-културен.

— Господин Кури, опитвах се да се свържа с вас, даваше заето. С кого говорехте?

— С никого. Бях оставил телефона отворен.

— Дано не сте позвънили на полицията.

— На никого не съм звънил — заявил Кенан. — Допуснах грешка, мислех, че съм затворил телефона, но съм оставил слушалката до апарата. Къде е съпругата ми? Дайте ми да говоря със съпругата си.

— Не бива да оставяте телефона отворен. Не бива и да се обаждате на когото и да било.

— Не съм.

— А да се обадите на полицията е изключено.

— Какво искате?

— Искам да ви помогна да си върнете жената. Ако си я искате обратно. Искате ли си я?

— Исусе, какви ги…

— Отговорете, господин Кури.

— Да, искам да си я прибера. Разбира се, че искам.

— А аз искам да ви помогна. Нека телефонът ви не дава заето, господин Кури, ще поддържам връзка с вас.

— Ало? — казал Кенан. — Ало?

Но разговорът бил приключил.

Десет минути кръстосвал стаята в очакване телефонът да звънне. След това го обхванало ледено спокойствие, което му позволило да се посъвземе. Спрял да върви напред-назад и седнал на стола до телефона. Когато иззвънял, го вдигнал, но си замълчал.

— Кури! — Бил първият мъж, простакът.

— Какво искате?