Элизабет Костова - Историкът

— Моят приятел библиотекарят казва, че този мъж искал да види документите, които сега вие преглеждате, и много се ядосал, когато разбрал, че някой вече ги използва. Казва, че мъжът говорел турски, но с акцент, и вероятно е чужденец. Ето защо питам дали някой не ви преследва. Хайде, колеги, да излизаме, но ще следим положението внимателно. Предупредих приятеля си да пази документите и да си записва, ако този човек или някой друг дойде да ги види. Ако онзи се върне, ще се опитаме да разберем кой е той. Може би ако си тръгнем, той скоро ще се върне тук.

— Но картите! — притеснявах се да оставя тези безценни вещи обратно в кутията им. Пък и какво бяхме научили досега? Дори не започнахме да решаваме загадката на трите карти, макар че те лежаха, чудодейно истински, на масата пред нас.

Тургут се обърна към господин Ерозан и двамата сякаш си размениха усмивки, знак за съучастие.

— Не се тревожете, професоре — успокои ме Тургут. — Собственоръчно съм прекопирал всички тези неща, а копията са на сигурно място у дома. Освен това моят приятел няма да позволи нищо да се случи с оригиналите. Можете да ми вярвате.

Искаше ми се да вярвам. Хелън внимателно оглеждаше и двамата ни нови познайници и се почудих какво мисли за цялата тази история.

— Добре — отвърнах аз.

— Хайде, колеги — Тургут започна да подрежда документите, като ги докосваше с такава грижа, каквато аз никога не бих проявил. — Явно имаме много неща да обсъдим насаме. Ще ви заведа вкъщи да си поговорим. Там ще ви покажа и други материали по темата, които съм успял да събера. Нека не споменаваме тези неща на улицата. Ще си тръгнем колкото се може по-очебийно и — той кимна към библиотекаря — ще оставим най-добрия си генерал да пази пробоя в нашата крепост.

Господин Ерозан се ръкува с всички ни подред, с неимоверно внимание заключи кутията и я отнесе, изгубвайки се сред лавиците в дъното на залата. Гледах го, докато съвсем не изчезна от погледа ми и после, без да искам, въздъхнах на глас. Не можех да се отърся от чувството, че съдбата на Роси все още е скрита в тази кутия — сякаш, да не дава Господ, самият Роси беше погребан вътре, а ние не бяхме в състояние да го измъкнем оттам.

Когато излязохме от сградата, постояхме няколко минути на стълбището, преструвайки се на увлечени в разговор, за да се уверим, че не сме останали незабелязани. Нервите ми бяха опънати до крайност, Хелън беше пребледняла, но Тургут беше запазил хладнокръвие.

— Ако онази малка змия се мотае тук някъде — прошепна той, — сега ще знае, че сме си тръгнали.

Той подаде ръка на Хелън, която се облегна на нея доста по-охотно, отколкото бих предположил, и тримата се отдалечихме заедно по оживените улици. Беше обяд и ароматът на печено месо и топъл хляб се носеше навсякъде около нас, примесен с още някакъв по-тежък мирис, може би на въглищен дим или на нафта, мирис, който и до днес от време на време изниква пред сетивата ми без предупреждение, мирис, който за мен обозначава края на източния свят. Каквото и да се случи оттук нататък, мислех си, то пак ще е някаква гатанка, както беше гатанка и цялото това място и аз зареях поглед към лицата в турските тълпи, към стройните кули на минаретата, запречващи хоризонта във всяка посока, към старинните куполи сред смокиновите дръвчета, към пълните с непознати стоки магазинчета. А най-трудната гатанка до болка измъчваше сърцето ми: къде е Роси? Тук ли е, в този град ли е, или е някъде много далеч? Жив ли е или мъртъв, или нещо по средата?

В 16,02 ч. двамата с Барли се качихме на южния експрес за Перпинян. Барли метна чантата си върху стръмните стъпала и ми подаде ръка да ме издърпа след себе си. В този влак имаше по-малко пътници и купето, което си намерихме, остана празно дори и след като влакът потегли. Усетих умора; по това време вече щях да съм се върнала от училище и мисис Клей щеше да ме сложи на кухненската маса с чаша мляко и парче жълт кейк. За миг ми се стори, че досадните й грижи ми липсват. Барли седна до мен, макар че можеше да избере четири други седалки, и аз пъхнах ръка под лакътя му в топлия пуловер.

— Трябва да уча — каза той, но не побърза да отвори книгата си; имаше твърде много интересни гледки, докато влакът набираше скорост през града. Мислех си за предишните ми идвания тук с баща ми — как изкачвахме Монмартър или зяпахме унилата камила в Жарден де Плант. Сега ми се струваше, че никога не съм била в този град.

Докато гледах как Барли мърда устни над Милтън, ми се доспа и когато той каза, че отива до вагон-ресторанта за един чай, аз поклатих глава сънливо.