Элизабет Костова - Историкът

— Много е красиво — обърна се Хелън към домакина ни, а аз си припомних колко хубава можеше да изглежда, когато искреността отпуснеше стегнатите черти на устата и очите й. — Съвсем като в „Хиляда и една нощ“.

Тургут се засмя и размаха едрата си ръка сякаш да отхвърли комплимента, но очевидно се зарадва.

— Заслугата е на жена ми — каза той. — Тя обича нашите древни изкуства и занаяти, а и наследи от семейството си много прекрасни неща. Може би дори имаме и нещичко от времето на султан Мехмед — той ми се усмихна. — Не умея да правя кафе като нея — поне тя така казва, — но за вас ще се постарая да дам най-доброто от себе си.

Той ни настани върху ниската мебел, близо един до друг, и аз със задоволство си припомних всички онези доказали се във времето вещи, олицетворяващи удобството — възглавници, диван и — разбира се — отоманка.

Тургут наистина даде най-доброто от себе си и то се оказа обяд, който сам пренесе от кухничката до гостната, отхвърляйки усърдните ни предложения да му помогнем. Как успя да стъкми трапеза за толкова кратко време изобщо не можех да си представя — очевидно нещата са били предварително приготвени. Той донесе подноси със сосове и салати, купа с нарязана диня, яхния с месо и зеленчуци, пилешки шишове, вездесъщата смес от кисело мляко и краставици, кафе и цяла планина сладки, оваляни в мед и бадеми. Ядохме с наслада, а Тургут ни подканяше да си вземаме, докато не се разпъшкахме от преяждане.

— Хайде сега — каза той, — да не искате жена ми да си помисли, че съм ви оставил да умрете от глад.

За десерт накрая получихме чаша вода, а до нея — малка чинийка с нещо бяло и сладко.

— Бяло сладко — каза Хелън, като го опита. — Чудесно. И в Румъния го имаме.

Тя пусна малко от бялото желе в чашата си и я изпи, а аз я последвах. Не бях сигурен какъв ще е ефектът върху храносмилането ми, но моментът не беше подходящ за такива притеснения.

Когато се натъпкахме до пръсване, се изтегнахме назад върху ниския диван — сега разбрах предназначението на дивана, да се възстановиш след обилно хранене, — а Тургут ни погледна доволно.

— Сигурни ли сте, че не искате още?

Хелън се засмя, а аз изстенах, но Тургут пак напълни чашите ни и доля още кафе.

— Много добре. Сега нека обсъдим онези неща, за които не успяхме да поговорим. Първо, изумен съм, че познавате професор Роси, но не разбирам съвсем отношенията ви. Вие сте му студент, така ли, младежо? — Той приседна на отоманката и се наведе в очакване към нас.

Погледнах към Хелън и тя леко ми кимна. Зачудих се дали бялото сладко не беше притъпило нейната подозрителност.

— Вижте, професор Бора, боя се, че досега не бяхме съвсем откровени с вас по този въпрос — признах аз. — Но нали разбирате, задачата ни е необикновена и не знаехме кому можем да се доверим.

— Разбирам — усмихна се той. — Може би сте по-умни, отколкото си мислите.

Тези думи ме накараха да млъкна, но Хелън отново кимна и аз продължих.

— Професор Роси ни интересува не само защото ми е научен ръководител, но и защото ни предаде… ми предаде някои сведения… и защото… ами, той изчезна.

Тургут ме пронизваше с поглед.

— Изчезна ли, приятелю?

— Да.

Неуверено му разказах за отношенията ми с Роси, за работата ни по дисертацията ми, за чудноватата книжка, която открих на бюрото си в библиотеката. Когато започнах да описвам книгата, Тургут подскочи на мястото си и сключи ръце, но нищо не каза, само се заслуша още по-съсредоточено. Продължих да му разказвам как занесох книгата на Роси и как той ми каза за собствената си такава книга. Три книги, помислих си, като поспрях да си поема дъх. Засега знаехме за три от тези чудни книжки — вълшебен брой. Но каква беше връзката помежду им — а такава несъмнено имаше? Възпроизведох и всичко, което Роси ми беше разказал за проучванията си в Истанбул — тук Тургут поклати глава в изумление — и за откритието му в архива, че изображението на дракона съвпада с очертанията в древните карти.

Казах на Тургут за изчезването на Роси и за причудливата сянка, която бях видял да минава над кабинета му същата онази вечер, обясних как започнах собственото си разследване, макар че първоначално не можех да повярвам напълно на историята му. Тук отново спрях, този път да видя какво ще каже Хелън, защото не исках да разкривам нейната история без разрешение. Тя се размърда и ме погледна мълчаливо от дълбините на дивана, а после за мое учудване сама поде разказа и с нисък, дрезгавеещ глас сподели с Тургут всичко, което вече ми беше разказала — историята на раждането й, личната й вендета срещу Роси, задълбочените й проучвания върху историята на Дракула и намерението й накрая да потърси нови сведения за легендата тъкмо в този град. Тургут вдигна вежди чак до крайчеца на напомадената си коса. Нейните думи, дълбокото й, ясно слово, очевидно брилянтният ум, а може би и руменината по бузите й над бледосинята яка накараха лицето му да светне от възхищение — или поне така ми се стори — и за пръв път, откакто се запознахме, ме парна враждебност към него.