Элизабет Костова - Историкът

Надникнах надолу по протежение на влака, докато накрая видях някого далеч на перона сред слизащите пътници — висока, широкоплещеста фигура, облечена в черно, с неприятен вид, като че ли нещо не му беше наред, с мрачно излъчване, което преобърна стомаха ми. Сега беше нахлупил тъмна шапка и пак не можех да видя лицето му. Носеше черно куфарче и бял свитък, вероятно вестника.

— Ето го — опитах се да не соча, а Барли бързо ме издърпа обратно на стъпалата.

— Не се показвай. Аз ще го наблюдавам къде отива. Оглежда се нагоре-надолу. — Барли надничаше навън, докато аз се мушнах назад с разтуптяно сърце. Той здраво държеше ръката ми. — Добре, тръгва в другата посока. Не, връща се насам. Гледа по прозорците. Мисля, че пак ще се качи на влака. Боже, какво хладнокръвие — сега си гледа часовника. Качи се. Не, пак слезе и идва насам. Бъди готова, ако трябва, ще се качим обратно и ще тичаме до другия край на влака. Готова ли си?

В този миг влакът изпуфтя и Барли изруга.

— По дяволите, качва се обратно. Май чак сега разбра, че изобщо не сме слизали.

Изведнъж Барли ме избута от стъпалата и аз се озовах на перона. До нас влакът още веднъж изпуфтя и потегли. Някои пътници бяха свалили прозорците си и се бяха навели навън да пушат или да се оглеждат. Сред тях, няколко вагона по-назад, видях една тъмна глава, която се обърна след нас, мъж с квадратни рамена и, както ми се стори, изпълнен със студена ярост. Влакът обаче набираше скорост по завоя. Обърнах се към Барли и двамата впихме очи един в друг. Ако изключим неколцината селяни, седнали в селската гара, бяхме съвсем сами някъде из френската провинция.

Ако бях очаквал кабинетът на Тургут да се окаже още едно ориенталско видение, убежище на османски учен, бях сбъркал. Стаята, в която той ни въведе, беше много по-тясна от просторната гостна, където бяхме седели, но имаше същия висок таван, а дневната светлина, нахлуваща през двата прозореца, ясно осветяваше мебелите. Две от стените бяха покрити от горе до долу с книги. Черни кадифени завеси висяха до пода край всеки прозорец, а гобленът с ловна сцена с коне и кучета придаваше на стаята атмосфера на средновековно великолепие. На масата в средата на кабинета бяха натрупани купчини английски речници; а огромната колекция Шекспирови творби беше подредена в отделен шкаф близо до бюрото.

Първото ми впечатление от кабинета на Тургут обаче не беше за изявено надмощие на английската литература; напротив, незабавно почувствах едно по-мрачно присъствие, една натрапливост, която постепенно беше погълнала нежното влияние на изследваните от него английски творби. Това присъствие внезапно ме завладя и зрително заради образа, който ме гледаше отвсякъде и арогантно отвръщаше на погледа ми от гравюрата зад бюрото, от поставката на масата, от стар гоблен на едната стена, от корицата на някакъв сборник, от скицата до прозореца. Беше едно и също лице, уловено в различни пози и различна среда, но винаги същият средновековен образ с изпити бузи и мустаци.

Тургут ме наблюдаваше.

— Май се сещате кой е това — каза той мрачно. — Колекционерската ми страст има много форми, както виждате.

Стояхме един до друг и гледахме отпечатъка в рамка, закачен на стената зад бюрото му. Беше репродукция от гравюра на дърво като онази, която бях видял в Съединените щати, но лицето гледаше право напред и мастиленотъмните очи сякаш пронизваха нашите.

— Откъде сте намерил всички тези картини? — попитах аз.

— Откъде ли не — Тургут махна към сборника на масата. — Понякога поръчвах да ми ги копират от стари книги, понякога ги намирах по антикварните магазини или ги купувах на търгове. Невероятно е колко много изображения на лицето му все още витаят из нашия град, стига да ги потърсиш. Струваше ми се, че ако успея да ги събера всичките, може би ще успея да прочета в очите му тайната на моята чудновата празна книжка. — Той въздъхна. — Тези гравюри обаче са толкова груби, прекалено… черно-бели. Все не бях доволен, затова накарах един приятел художник да ги обедини всичките в една картина.

Той ни заведе до една ниша край прозореца, където къси завески, също от черно кадифе, скриваха нещо. Почувствах ужас още преди Тургут да се пресегне към шнура, а когато с едно дръпване хитроумните перденца се разделиха, сърцето ми сякаш подскочи. Кадифето се прибра и откри маслен портрет до раменете на млад як мъж с набит врат, в естествена големина, грейнал като жив. Косата му беше дълга; тежки черни къдрици се спускаха по плещите му. Лицето му беше красиво, но крайно жестоко, с блестяща бяла кожа, неестествено ярки зелени очи, дълъг прав нос и гневно издути ноздри. Червените му устни бяха извити и чувствени под увисналите черни мустаци, но и здраво стиснати, сякаш за да удържат потрепването на брадичката. Имаше остри скули и гъсти черни вежди под островърха шапчица от тъмнозелено кадифе с бяло-кафяво перо, забодено отпред. Лицето му беше жизнено, но напълно лишено от състрадание; излъчваше сила и бдителност, но не и уравновесеност. Очите бяха най-дразнещата част от картината; те ни фиксираха с почти жива настойчивост и само след секунда извърнах поглед с облекчение. До мен, Хелън се приближи към рамото ми, по-скоро от солидарност, отколкото за успокоение.