Элизабет Костова - Историкът

— Благодаря ви, мисис Бора. Много сте мила, но трябва да се връщаме в хотела, струва ми се, защото имаме една уговорка в пет часа.

Имахме ли? Беше объркващо, но реших да се включа в играта.

— Точно така, неколцина американци ще дойдат за по едно питие. Но се надяваме скоро отново да ви видим и двамата.

Тургут кимна.

— Незабавно ще прегледам всичко в библиотеката си, което би могло да ни помогне. Трябва да обмислим възможността гробът на Дракула да е в Истанбул — дали тези карти се отнасят за някаква част на града. Имам няколко стари книги за града и приятели с отлични колекции за Истанбул. Тази нощ ще преровя всичко.

— Дракула — мисис Бора поклати глава. — Предпочитам Шекспир пред Дракула. Доста по-здравословно хоби. А и — тя ни хвърли закачлив поглед — Шекспир ни плаща сметките.

Изпратиха ни тържествено, а Тургут обеща да ни вземе от пансиона в девет часа на следващата сутрин. Щял да ни донесе нови сведения, стига да намери, и отново сме щели да посетим архива, за да видим какво става там. Междувременно, предупреди ни той, трябва да сме изключително предпазливи и да се оглеждаме навсякъде за преследвачи или друга опасност. Тургут искаше да ни придружи обратно до хотела, но ние го уверихме, че можем и сами да вземем ферибота — той тръгва само след двайсет минути, казах му аз. Семейство Бора ни изпратиха до външната си врата, застанали заедно на стъпалата, хванати за ръце, и ни извикаха довиждане. Обърнах се веднъж-дваж, докато се провирахме пред тунела от смокини и липи на улицата.

— Ето това се казва щастлив брак, струва ми се — отбелязах пред Хелън и моментално съжалих, защото тя издаде обичайното си презрително изсумтяване.

— Хайде, янки — отсече тя, — имаме работа.

Друг път бих се усмихнал на прозвището, което ми беше измислила, но този път нещо ме накара да се извърна и да я погледна потресено. Необикновеното ни следобедно гостуване ми беше оставило една мисъл, която до последно се бях мъчил да потисна. Докато гледах Хелън, обърнала към мен невъзмутимия си поглед, нямаше как да не остана разтърсен от приликата между силните й, макар и изящни черти и онзи пламтящ, ужасен лик зад завеските на Тургут.

Когато експресът за Перпинян се скри напълно зад сребристите дървета и селските покриви, Барли се съвзе.

— Е, онзи е във влака, а ние не сме.

— Да — отвърнах аз, — но той знае точно къде сме.

— Но не за дълго. — Барли тръгна към гишето за билети, където един старец като че ли заспиваше прав, но скоро се върна обезсърчен. — Следващият влак за Перпинян е едва утре сутринта — докладва той. — Автобуси също няма, първият автобус за някой по-голям град тръгва утре следобед. Има само една туристическа спалня в някаква ферма на около половин километър извън селото. Можем да преспим там, а утре ще хванем сутрешния влак.

Или трябваше да се ядосам, или щях да се разплача.

— Барли, не мога да чакам до утре сутринта за влака до Перпинян! Ще изгубим твърде много време.

— Е, друго няма — отвърна Барли раздразнено. — Питах за таксита, коли, селскостопански камиони, магарешки каруци, стопаджийство — какво още искаш?

Тръгнахме мълчаливо през селото. Беше късен следобед, сънлив, топъл ден и всички хора, които видяхме на прага на къщите или в градините им, изглеждаха някак вкаменени, като че ли са били омагьосани. Когато стигнахме до фермата, пред нея имаше нарисувана на ръка табела и масичка, на която се продаваха яйца, сирене и вино. Жената, която излезе, бършейки ръце в типичната, чак пословична престилка, не се учуди, че ни вижда. Когато Барли ме представи като сестра си, тя се усмихна любезно и не попита нищо повече, макар че двамата не носехме багаж. Барли запита дали има стая за двама и тя отвърна Ош, ош на един дъх, като че ли говореше на себе си. Дворът на фермата беше отъпкана пръст, тук-там имаше цветя, разхождаха се кокошки, под стрехите бяха наредени пластмасови кофи, а каменните хамбари и къщата бяха непретенциозно разположени из двора, просто както дойде. Можем да вечеряме в градината зад къщата, обясни жената, а стаята ни е точно до градината, в най-старата част на сградата.

Мълчаливо последвахме хазяйката си през кухнята с ниски тавански греди до тесничко крило, където сигурно някога са спели кухненските прислужници. С облекчение забелязах, че спалнята е с две малки легла, долепени до срещуположни стени, както и огромна дървена ракла за дрехи. В съседство банята имаше боядисана тоалетна и мивка. Всичко беше безупречно чисто, завесите бяха колосани, а старинното плетено пано на едната стена беше избеляло от слънцето. Влязох в банята и наплисках лицето си със студена вода, докато Барли плащаше на жената.