Элизабет Костова: Историкът

Понякога — ненадейно — се озоваваме у дома. В ранния ноември на 1989 г. бях на 24 години, току-що бях завършила колеж в Съединените щати, моята родина, и горях от желание да опозная света. Двама приятели американци от моя университет споделяха мечтата ми и по-рано същата година предприехме заедно изследователска обиколка из славянския свят, за да изучаваме и записваме тамошните народни песни. Семейството ми в Съединените щати няма славянски корени, родителите ми са с шотландско-ирландски и норвежки произход, но с приятелите ми се бяхме влюбили в музиката на славянските народи. В колежа пеехме в един чудесен хор, Славянския хор на Йейл, и искахме по-добре да изучим корените на аранжираните хорови композиции, които изпълнявахме. Събрахме пари от стипендии и от заплати (тогава работех в един магазин за редки и антикварни книги, където слагах найлонови подвързии на книгите, вдигах телефона и надничах в първите издания на Хемингуей), купихме си самолетни билети и диктофони, разровихме се из библиотеките, разпратихме писма тук-там, звъннахме няколко телефона, натъпкахме брезентовите си раници с дрехи за няколко сезона, обухме туристически обувки и през лятото поехме за Източна Европа. Всички вече бяхме ходили в бивша Югославия и затова първо посетихме селата в централна Босна, където направихме повече от трийсет записа на народни певци от села и градове и посетихме места, които само две години по-късно вече нямаше да бъдат същите, защото бяха трагично съсипани от войната. Есента в онези селца беше прекрасна. В края на октомври вече бяхме готови за следващото си приключение, а то щеше да ни отведе в един непознат за нас свят: отивахме в България… Ако тогава някой ми беше казал, че след петнайсет години в мичиганския ми дом ще се говори колкото английски, толкова и български, щях да го зяпна недоверчиво. Когато с моите приятели се качихме на експресния влак от Белград за София, точно беше започнало да застудява, а аз бях нервна и възбудена, сякаш ме качваха на ракета за Марс. Бях на върха на щастието… изведнъж осъзнах, че през прозореца виждам България… Аз съм рационален човек, не съм настроена мистично, въпреки че по-късно написах първия си роман на донякъде свръхестествена тема. Не бях очаквала да изпитам чувството, че вече съм виждала тази земя, че по някакъв начин мястото ми е тук, не подозирах, че в гърлото ми ще заседне буца, а очите ми ще се напълнят със сълзите на преоткриването.

България стана моят втори дом и аз следях премеждията й между тежките промени и нестихващата надежда. Историята й за мен се превърна в реалност и остави дълбок отпечатък върху кариерата ми на писател, така че когато през 1995 г. започнах първия си роман — Историкът, вече знаех, че по-голямата част от действието ще се развива в България. В книгата, която замислях, щеше да се разказва за едно американско семейство и за легендата за Дракула, но въпреки това романът бавно, но сигурно ме водеше към моята втора родина. В началото на третата част на Историкът главният ми герой, американецът Пол казва: Първото ми впечатление от България — а и споменът, който до ден-днешен пазя за нея — бяха планините, гледани от въздуха… Мигът, в който творбата ми ме отведе в България, за мен беше точно толкова разтърсващ, колкото и мигът, когато наистина за пръв път видях българските планини — не от въздуха, а от прозореца на влака — по време на най-щастливото пътуване в моя живот.

Елизабет Костова

октомври 2005 г.

Изобщо не се канех да излагам на хартия историята, която ще прочетете. Неотдавна обаче едно необикновено преживяване ме накара да хвърля поглед назад към най-тревожните епизоди в живота ми и в живота на неколцина от любимите ми хора. Тази история разказва как на шестнайсет години се впуснах да търся баща си и да изследвам неговото минало и как самият той е търсил своя любим учител и е проучвал неговата история и как всички ние се озовахме на един от най-мрачните пътища на историята. От разказа ми ще разберете и кой оцеля в това търсене, кой не успя и защо. Като историк научих, че далеч не всеки, който се зарови в историята, оцелява. Но страшното идва не само когато се обърнеш назад; понякога самата история неумолимо протяга напред призрачните си нокти.