Элизабет Костова: Историкът

През трийсет и шестте години, които последваха онези събития, животът ми бе относително спокоен. Посветих времето си на научни изследвания и лишени от преживявания пътувания, на студентите и приятелите си, на писането на книги с историческа тематика и по-рядко с личен характер, както и на делата на университета, в който най-накрая се установих. Връщайки се в миналото, имах късмета да разполагам с повечето от споменатите лични документи, тъй като от дълги години те бяха моя собственост. Където съм сметнала за нужно, съм ги обединила в непрекъснато повествование, което от време на време съм допълвала със собствените си спомени. Макар че представих първите истории на баща ми като устни разкази, всъщност до голяма степен съм разчитала на писмата му, някои от които наистина повтаряха разказаното на глас.

Освен че възпроизведох тези източници почти изцяло, прибягнах до всички възможни способи, за да си припомня и да разуча миналото, а понякога дори посещавах отново дадено място, за да съживя избледнелите спомени. Особено голямо удоволствие в тази работа ми доставиха беседите — в някои случаи, кореспонденцията, — които водих с неколцината живи учени, участвали в описаните събития. Техните спомени се оказаха безценно допълнение към моите източници. Полезни бяха и консултациите ми с по-млади учени в определени области.

Има и още един източник, към който прибягвах при нужда — въображението. Използвах този метод с изключително внимание, като измислях вместо читателя само онова, което знаех, че е най-вероятно, при това само когато предположението, основаващо се на осведоменост, може да постави документите в правилния контекст. Събития или мотиви, които не можах да обясня, оставих без обяснение от уважение към скритата им истина. Проучих по-далечната история в този разказ най-подробно, както бих направила с всеки научен текст. Съвременният читател ще открие до болка познати исторически картини на религиозни и териториални конфликти между ислямския изток и юдео-християнския запад.

Трудно е да благодаря по достойнство на всички, които ми помогнаха в това начинание, но бих искала да спомена поне някои. Сред онези, на които дължа дълбока признателност, са: д-р Раду Джорджеску от Археологическия музей към Букурещкия университет, д-р Иванка Лазарова от Българската академия на науките, д-р Петър Стойчев от Мичиганския университет, неуморният екип на Британската библиотека, библиотекарите от литературния музей Ръдърфорд и от Филаделфийската библиотека, отец Васил от Зографския манастир в Атон, както и д-р Тургут Бора от Истанбулския университет.

Публикувам този разказ с голямата надежда, че ще намеря поне един читател, който ще вникне в същината му и ще разбере — това е cri de coeur. На теб, проницателни читателю, завещавам своята история.

Оксфорд, Англия

15 януари 2008

През 1972 г. бях на шестнайсет години и баща ми смяташе, че съм малка, за да го придружавам при дипломатическите му мисии. Той се чувстваше по-спокоен, когато седях внимателно в час в международното училище в Амстердам; по онова време седалището на фондацията му беше в Амстердам и градът беше мой дом толкова отдавна, че почти бях забравила предишния ни живот в Съединените щати. Сега ми се струва странно, че съм била толкова послушна тийнейджърка, докато останалата част от моето поколение експериментираше с наркотици и протестираше срещу империалистическата война във Виетнам, но аз бях израсла в така добре защитен и уединен свят, в сравнение с който академичният живот на зрелите ми години изглежда същинско приключение. Като начало, нямах майка и двойното чувство за отговорност на баща ми умножаваше грижите му към мен, които при други обстоятелства може би нямаше да бъдат толкова всеотдайни. Майка ми умряла, когато съм била бебе, преди баща ми да основе Центъра за мир и демокрация. Татко никога не говореше за нея и мълчаливо извръщаше глава, ако почнех да питам; така още като малка разбрах, че за него темата беше твърде болезнена. Вместо това, той сам чудесно се грижеше за мен и ме обграждаше с всевъзможни гувернантки и икономки — когато ставаше въпрос за моето възпитание, парите не бяха проблем, макар че всекидневието ни бе съвсем скромно.