Элизабет Костова - Историкът

— Още е рано да се регистрираме в хотела. Искаш ли горещ чай? Или да закусим в тази гастрономия . Дъждът се усили — добави той колебливо, гледайки вълненото ми костюмче.

Бързо измъкнах непромокаемото яке с качулка, което преди година ми беше донесъл от Англия. Пътуването с влака от Виена ни отне близо ден и пак бях гладна, въпреки че обядвахме във вагон-ресторанта.

Озовахме се обаче не в гастрономията с червено-сините лампи, които проблясваха отвътре през мръсната витрина, със сервитьорките, обути — как другояче — в тъмносини сандали с платформи, и с намусения портрет на другаря Тито. Докато се промъквахме през мократа тълпа, баща ми изведнъж се стрелна напред.

— Насам!

Последвах го на бегом, качулката ми шляпаше по челото и почти нищо не виждах. Беше съзрял входа на чайна в стил ар нуво — с огромна падаща витрина, по която крачеха рисувани щъркели, и с бронзови врати, излети във формата на стотина лилиеви стъбълца. Вратите тежко се затвориха зад гърба ни и дъждът остана навън зад запотените стъкла и заприлича на мокро петно зад сребърните птици.

— Удивително е, че това място е преживяло последните трийсет години. — Баща ми събличаше своя шлифер Ландън Фог. — Социализмът рядко е така внимателен към съкровищата си.

Седяхме край прозореца, пиехме чай с лимон, който пареше дори през дебелата порцеланова чаша, и похапвахме сардини върху намазан с масло бял хляб, както и парчета торта.

— По-добре да спрем до тук — каза баща ми.

Напоследък ненавиждах начина, по който непрекъснато духаше чая си да изстине, и с ужас очаквах неизбежния миг, когато щеше да каже, че трябва да спрем да ядем, да спрем да правим каквото ни харесва, за да ни остане място за вечеря. Гледах го, облечен в поло и изряден костюм от туид, и чувствах, че се е отказал от всяко приключение в живота освен дипломацията, която го бе обсебила изцяло. Щеше да е по-щастлив, ако можеше мъничко и да живее, мислех си аз; с него всичко беше толкова сериозно.

Въпреки това мълчах, защото знаех, че мрази да го критикувам, а и защото исках да попитам нещо. Първо трябваше да изчакам да изпие чая си, затова се отпуснах назад, точно толкова, че да не ми направи забележка да не се изхлузвам на стола, ако обичам. През изрисувания в сребърно прозорец виждах прогизналия град, мрачен в късния следобед, и хората, забързани под силния, почти хоризонтален дъжд. Чайната, която трябваше да е пълна с дами в дълги прави атлазени рокли с цвят на слонова кост или с господа със заострени брадички и кадифени ревери на саката, беше празна.

— Не бях усетил колко съм се изморил от шофирането. — Баща ми остави чашата си и посочи замъка, едва очертаващ се през дъжда. — Пристигнахме от тази посока, от другата страна на хълма. От върха ще видим Алпите.

Спомних си беловърхите планини и почувствах как дишат над града. Сега седяхме сами от далечната им страна. Поколебах се и поех дъх:

— Ще ми разкажеш ли нещо?

Приказките от край време бяха едно от удоволствията, които баща ми никога не отказваше на лишеното си от майка дете; някои от тях черпеше от собственото си щастливо детство в Бостън, а други — от екзотичните си пътешествия. Трети измисляше на момента специално за мен, но напоследък те ми се струваха скучни и далеч не толкова завладяващи както едно време.

— Приказка за Алпите?

— Не — усетих необясним прилив на страх. — Открих нещо, за което искам да те питам.

Той се обърна и нежно ме погледна, вдигнал посивяващи вежди над сивите си очи.

— Бях в библиотеката ти — казах аз. — Извинявай, рових тук-там и открих някакви книжа и една книга. Не погледнах… много… документите. Мислех…

— Книга? — той още беше благоразположен и ме слушаше с половин ухо, оглеждайки чашата си за последна капка чай.

— Изглеждаха… книгата беше много стара с отпечатан дракон в средата.

Баща ми се наведе напред, замръзна, а после видимо потрепери. Странният жест отново ме изправи на нокти. Ако щеше да последва приказка, тя нямаше да прилича на онези, които ми беше разказвал досега. Той ме погледна изпод вежди и с изненада забелязах колко тъжен и изпит изглеждаше.

— Сърдиш ли се? — сега и аз се взирах в чашата си.

— Не, миличка — той въздъхна дълбоко, почти мъчително. Дребничката руса сервитьорка напълни чашите ни и пак ни остави сами, но той така и не се решаваше да започне.

Вече знаеш, започна баща ми, че преди да се родиш, преподавах в един университет в Америка. Преди това дълги години учих, за да стана професор. Първо мислех да следвам литература. После обаче осъзнах, че предпочитам истинските истории пред измислените. Всички литературни повествования, които четях, ме тласкаха към нещо като… историческо изследване. Така че накрая се предадох. Сега съм много доволен, че и ти се интересуваш от история.