Элизабет Костова: Историкът

Баща ми неохотно се съгласи. Говори с учителите ми и с мисис Клей и ми напомни, че докато е зает със срещи, ще имам предостатъчно време да си пиша домашните. Изобщо не се учудих — децата на дипломатите знаят какво е да чакаш. Стегнах морскосиния си куфар, като натъпках вътре учебниците си и огромно количество чисти три четвърти чорапи. Една сутрин, вместо да тръгна за училище, потеглих с баща ми и, мълчалива и радостна, закрачих редом с него до гарата. Влакът ни отведе във Виена — баща ми мразеше самолетите, които, както казваше той, изяждали пътя от пътуването. Там останахме за кратко — само преношувахме в един хотел. С друг влак прекосихме Алпите с всичките им бели и сини върхове от картата вкъщи. Слязохме на прашна жълта гара, баща ми запали взетата под наем кола, аз затаих дъх и не издишах, докато не стигнахме портите на града, който той толкова пъти ми беше описвал, че вече го виждах и насън.

В полите на словенските Алпи есента идва рано. Още преди септември богатата жътва бързо отстъпва пред внезапни тежки дъждове, които се леят с дни и обсипват селските улици с обрулени листа. Днес, вече подкарала петдесетте, се хващам как през няколко години се понасям натам, изживявайки отново и отново първия си досег със словенската земя. Това е стара страна. Тя узрява по малко, in aeternum, с всяка следваща есен, която неизменно идва в три цвята — зелен пейзаж, две-три пожълтели листа, падащи през сивия следобед. Предполагам, че римляните, които са оставили тук своите крепостни стени и гаргантюанските си арени на запад по крайбрежието, са видели същата есен и са потръпнали точно като мен. Когато колата на баща ми се мушна през портите на най-стария юлиански град, здраво увих ръце около рамената си. За пръв път бях обзета от възбудата на пътешественика, погледнал историята право в коварното й лице.

Тъй като историята ми започва именно от този град, ще го нарека с римското му име Емона, за да го защитя поне донякъде от онези туристи, които обикалят по следите на смъртта и разрухата с пътеводител в ръка. Емона е построена върху селище от Бронзовата епоха до река, край която сега се редят архитектурни паметници в стил ар нуво. През следващите един-два дни се разхождахме край кметството, край градските къщи от XVII век, украсени със сребърни лилии, край златистия гръбнак на голямата сграда, където се помещаваше пазарът, чието стълбище водеше надолу до реката през старинни порти с яки решетки. Векове наред речните търговци стоварвали тук стоката си, която после изхранвала града. А там, където някога растели като гъби примитивни колиби, сега се издига гъст пояс от явори, европейските платанови дървета, които надничат над крайречните стени и ронят извити парченца кора в реката.

Близо до пазара под натежалото небе се простира главният площад на града. Емона, подобно на южните си посестрими, излагаше на показ трофеите на изменчивото си минало — виенското ар деко на сградите, внушителните червени църкви от възраждането на славянския католицизъм, схлупените кафяви средновековни параклиси, напомнящи за Британските острови. (Св. Патрик изпратил по тези земи мисионери и така затворил кръга на новата вяра обратно при средиземноморските й корени, затова градът с основание се хвали, че е сред най-старите християнски средища в Европа.) Тук-там проблясваше островръх прозорец или османски фрагменти по вратите. Близо до пазара малка австрийска църква биеше камбана за вечерната меса. Мъже и жени в сини памучни комбинезони и престилки се прибираха към къщи в края на социалистическия си делник, стиснали чадъри над покупките си. Докато карахме към сърцето на Емона, с баща ми прекосихме реката по прекрасен древен мост, охраняван в двата края от зеленокожи бронзови дракони.

— Ето го замъкът — каза баща ми, като към края на площада забави ход и посочи през дъждовната пелена. — Сигурен съм, че ще искаш да го видиш.

Наистина исках. Протегнах и извих глава, докато накрая зърнах замъка през прогизналите клони — остарели кафяви кули на върха на стръмен хълм в центъра на града.

— Четиринайсети век — замислено каза баща ми. — Или беше тринайсети? Не ме бива много по тези средновековни руини, поне не им помня вековете. Но ще погледнем в пътеводителя.

— Може ли да се разходим дотам да разгледаме?

— Ще отидем утре след срещите ми. Тези кули не ми вдъхват надежда, не е ясно дали ще издържат и птиче да кацне отгоре им, но пък кой знае.

Той спря колата на паркинга край кметството и галантно ми подаде кокалестата си ръка в кожена ръкавица, за да сляза от предната седалка.