Элизабет Костова - Историкът

Когато излязох, Барли предложи да се разходим; жената щяла да приготви вечерята ни след около час. Отначало не ми се искаше да напускам уютната прегръдка на фермерския двор, но навън алеята се беше скрила под хладната сянка на дърветата и ние минахме край руините на къща, която някога несъмнено е била много красива. Барли се прехвърли през оградата и аз го последвах. Камъните се бяха срутили и очертаваха по земята картата на някогашната къща, а оцелялата, макар и порутена кула подсказваше миналото й великолепие. В полуотворения обор имаше сено, като че ли сградата още се използваше за склад. Сред оборските прегради беше паднала тежка греда.

Барли седна сред руините и ме погледна.

— Е, май доста си се ядосала — каза той предизвикателно. — Нямаш нищо против, дето те спасих от непосредствена опасност, само да не бях ти създал толкова неудобства след това.

Заядливостта му направо ме остави без дъх.

— Как смееш — изрекох най-сетне и се отдалечих през камъните. Чух как Барли стана и ме последва.

— Искаше ли да останеш във влака? — попита той малко по-възпитано.

— Разбира се, че не — дори не се обърнах да го погледна. — Знаеш не по-зле от мен, че баща ми може вече да е в Сен Матийо.

— Но Дракула — или който и да е всъщност — още не е там.

— Има ден преднина пред нас — натъртих аз, загледана сред полята. Селската църква се подаваше в далечината над редиците от тополи; всичко беше ведро и спокойно като на картина, липсваха само козите и кравите.

— Първо на първо — каза Барли (мразех го за дидактичния му тон), — не знаем кой точно беше онзи във влака. Може би не е бил самият злодей. Според писмата на баща ти оня си има слуги, нали?

— Толкова по-зле — отвърнах аз. — Ако онзи е бил от слугите, то той може вече да е в Сен Матийо.

— Или — каза Барли, но се спря. Знаех какво щеше каже — или е тук, при нас.

— Ние доста точно му подсказахме къде слизаме — заявих аз, за да му спестя мъките.

— Сега кой се заяжда? — Барли изникна зад мен и несръчно обви раменете ми с ръка и едва тогава осъзнах, че той говореше така, сякаш вярваше в историята на баща ми. Сълзите, които се мъчех да удържа зад клепачите си, потекоха и се затъркаляха по бузите ми.

— Недей сега — каза Барли. Отпуснах глава на рамото му и усетих ризата му топла от слънцето и потта. След миг се отдръпнах, върнахме се и тихо вечеряхме в градината на фермата.

На връщане към пансиона Хелън мълчеше и аз се задоволих да наблюдавам минувачите за признаци на враждебност, да се оглеждам наоколо, а от време на време и назад да проверя дали някой не ни следи. Когато пристигнахме в стаите си, умът ми вече се занимаваше с отчайващия недостиг на информация по въпроса как да намерим Роси. Как можеше да ни помогне един списък от книги, някои при това явно несъществуващи?

— Ела в стаята ми — безцеремонно каза Хелън, щом стигнахме пансиона. — Трябва да поговорим насаме.

Липсата на момичешки скрупули в друг случай би ме развеселила, но точно сега лицето й излъчваше такава сурова решителност, че само се питах какво ли е намислила. А и нямаше нищо по-несъблазнително от изражението й в този момент. В стаята й леглото беше прилежно опънато, а малкото й лични вещи бяха прибрани и не се забелязваха. Тя седна на прозореца и махна към един стол.

— Виж — започна тя, докато смъкваше ръкавиците и сваляше шапката си, — мислех си нещо. Струва ми се, че усилията ни да намерим Роси опряха в някаква стена.

Кимнах мрачно.

— Точно за това се бях замислил през последния половин час. Може би Тургут все пак ще измъкне някаква информация от приятелите си.

Тя поклати глава.

— Гоним дивите.

— Дивото — казах аз, но без ентусиазъм.

— Гоним дивото — поправи се тя. — Мисля си дали не пропускаме един много важен източник на информация.

Втренчих се в нея.

— Какъв източник?

— Майка ми — заяви тя с равен глас. — Беше прав, когато ме пита за нея, докато още бяхме в Съединените щати. Всеки ден си мисля за нея. Тя е познавала професор Роси доста преди тебе, а аз никога не съм я разпитвала за него, след като ми каза, че той ми е баща. Не знам защо, може би защото за нея темата очевидно беше доста болезнена. А и — тя въздъхна — майка ми е прост човек. Не мислех, че може да обогати познанията ми за работата на Роси. Дори и когато миналата година ми каза, че Роси е вярвал в съществуването на Дракула, аз не я притиснах за повече сведения, понеже си я знам, че е суеверна. Сега обаче се чудя дали няма да знае нещо, което да ни помогне да го открием.