Элизабет Костова - Историкът

— Приятелят ми е отличен художник — каза тихо Тургут. — Сами разбирате защо държа картината зад завеса. Не обичам да я гледам, докато работя. — Помислих си, че със същия успех можеше да каже, че не обича картината да го гледа, докато той работи. — Това е портрет на Влад Дракула, както е изглеждал към 1456 година, когато започва най-дългото му управление във Влахия. Тогава е на 25 години и е добре образован по стандартите на своята култура, а освен това е и отличен ездач. През следващите двайсет години той ще убие към петнайсет хиляди свои сънародници — понякога по политически причини, а често само от удоволствие да гледа смъртта.

Тургут спусна завеските и те за моя радост угасиха ужасния блясък на онези очи.

— Мога да ви покажа и други любопитни неща — каза той и посочи към едно дървено шкафче на стената. — Това е печат на Ордена на дракона, който намерих на пазара за антики близо до пристанището на стария град. А това е сребърна кама от първите години на османското владичество в Истанбул. Смятам, че са я използвали срещу вампири, защото надписът на канията подсказва нещо подобно. Тези вериги и шишове — той ни показа друго шкафче — са, боя се, инструменти за мъчения, може би дори са влашки. А това, приятели, е най-забележителната ми придобивка. — От края на бюрото си той извади дървена кутия с прекрасен обков и откопча кукичката на ключалката. Вътре, сред гънки стар черен сатен, лежаха няколко остриета, подобни на хирургически инструменти, заедно с малък сребърен пищов и сребърен нож.

— Какво е това? — Хелън предпазливо протегна ръка към кутията, но после я отдръпна.

— Това е оригинален комплект оръжия за лов на вампири, стогодишен — гордо докладва Тургут. — Смятам, че е направен в Букурещ. Един приятел колекционер на антики го намери и ми го донесе преди няколко години. Навремето имало много такива — през XVIII и XIX век ги продавали на пътешествениците из Източна Европа. Поначало се продавали с чесън ето тук, в тази дупка, но аз окачих моя на видно място. — Той посочи и аз отново потръпнах, като видях дългите плитки сушен чесън от двете страни на вратата, точно срещу бюрото му. Стори ми се, съвсем както с Роси преди около седмица, че професор Бора е не само педантичен учен, но и луд.

След години вникнах по-добре в първата си реакция, разбрах тревогата си при вида на кабинета на Тургут, който като нищо можеше да е и стая от замъка на Дракула, и средновековното му ковчеже с пълен набор инструменти за мъчения. Истината е, че ние, историците, се интересуваме от неща, които донякъде са отражения на собственото ни „аз“, може би дори са част от нас — част, която не бихме посмели да проучим извън царството на науката; вярно е, освен това, че докато се заравяме все по-дълбоко в своите проучвания, те постепенно стават част от нас. Няколко години по-късно, когато посетих един американски университет — не моя, ме запознаха с един от първите големи американски историци, заели се с изследване на нацистка Германия. Той живееше в удобна къщичка в края на университетското градче, в която колекционираше не само книги по своята тема, но и официални порцеланови сервизи от Третия райх. Кучетата му — две огромни немски овчарки, денонощно патрулираха в двора му. Докато пийвахме с останалите колеги от факултета в гостната му, той с непоколебима твърдост ми довери колко мразел престъпленията на Хитлер и как искал да ги изобличи до най-малката подробност пред цивилизования свят. Тръгнах си от дома му по-рано, като внимателно заобиколих огромните кучета, все още неспособен да се отърся от отвращението си.

— Сигурно всичко това ви се струва прекалено — обади се Тургут с извинение в гласа, като че ли беше схванал смисъла на изражението ми. Още сочеше към чесъна. — Просто не обичам да седя заобиколен от злите внушения на миналото без никаква защита, нали? А сега, нека ви покажа онова, заради което ви доведох тук.

Той ни покани да седнем на някакви разнебитени столове, тапицирани с дамаска. Гърбът на моя стол като че ли беше инкрустиран с — дали беше кост? Не посмях да се облегна. Тургут издърпа тежко чекмедже от една от библиотеките. Отвътре извади ръкописни копия на документите, които бяхме разгледали в архива — скици, подобни на тези на Роси, но много по-внимателно направени, — а после извади и едно писмо и ми го подаде. Беше написано на университетска бланка и носеше подписа на Роси — несъмнено беше неговият подпис, помислих си аз; завъртулките на неговите „Б“ и „Р“ ми бяха до болка познати. А и Роси със сигурност вече е преподавал в Съединените щати по времето, когато писмото е било изпратено. Краткият текст гласеше точно това, което Тургут вече ни беше съобщил; той, Роси, не знаел нищо за архива на султан Мехмед. Съжалявал, че трябва да го разочарова, и желаел на професор Бора успех в работата. Наистина озадачаващо писмо.