Элизабет Костова - Историкът

Когато Хелън приключи разказа си, известно време никой от нас не продума. Зелената светлина, която се процеждаше в прекрасната стая, сякаш се сгъсти наоколо и ме завладя усещане за нереалност. Накрая Тургут проговори:

— Преживяванията ви са наистина необикновени и съм ви благодарен, че ги споделихте с мен. Съжалявам за тъжната съдба на семейството ви, мис Роси. И на мен ми се ще да знаех защо професор Роси се е видял принуден да ми напише, че не знае нищо за нашия архив тук, което очевидно е лъжа, нали? Но е ужасно, изчезването на такъв чудесен учен е ужасно. Професор Роси е бил наказан за нещо — или в момента изтърпява наказанието си, докато ние с вас седим тук.

Леността мигновено ме напусна, сякаш отнесена от студен полъх на вятъра.

— Защо сте така сигурен? И как, за Бога, можем да го открием, ако всичко това е истина?

— И аз съм рационалист, като вас — каза тихо Тургут, — но подсъзнателно вярвам в онова, което професор Роси ви е разказал онази вечер. Имаме доказателство за думите му в разказа на стария библиотекар от архива — че някакъв чуждестранен учен се уплашил и избягал — както и във факта, че открих името на професор Роси в регистрите. Да не споменавам появата на демона с кръвта… — Той спря. — А сега и тази ужасна аномалия, името му — името на статията, — кой знае как дописани под библиографията на архива. Недоумявам как се е появило това допълнение! Правилно сте постъпили, колеги, че сте дошли в Истанбул. Ако професор Роси е тук, ще го открием. Самият аз отдавна се чудя дали гробът на Дракула не е някъде в Истанбул. Струва ми се, че някой е добавил името на Роси съвсем скоро в библиографията, което според мен означава, че има голяма вероятност Роси още да е тук. Вие пък смятате, че Роси е отвлечен в гробницата на Дракула. Можете изцяло да разчитате на помощта ми по този случай. Чувствам се… чувствам се отговорен пред вас.

— Сега аз имам въпрос към вас — Хелън присви очи и погледна и двама ни. — Професор Бора, как се озовахте в нашия ресторант снощи? Някак ми се струва прекалено голямо съвпадение, че се появихте точно когато пристигнахме в Истанбул, за да търсим архива, който вие отдавна проучвате.

Тургут се беше изправил, взе малка медна кутийка от страничната масичка и я отвори, за да ни почерпи с цигари. Аз отказах, но Хелън си взе една и Тургут й я запали. Той също запуши и отново седна, като двамата с Хелън се спогледаха и аз за миг се почувствах малко изолиран. Тютюнът беше приятно ароматен и очевидно много качествен; чудех се дали това е прословутият в Съединените щати турски разкош. Тургут леко изпусна дима, а Хелън изрита пантофите си и сви крака под себе си, като че ли цял живот беше седяла по ориенталски възглавнички. Досега не бях виждал тази нейна страна, непринудената грация под магията на гостоприемството.

Накрая Тургут проговори.

— Как така се срещнахме в ресторанта? Вече няколко пъти си задавам този въпрос, защото и аз не знам отговора. Напълно искрено мога да ви кажа, приятели, че когато седнах на масата ви, не знаех кои сте, нито защо сте в Истанбул. Всъщност аз често ходя в този ресторант, той е любимият ми в стария квартал, даже понякога се разхождам дотам между часовете си в университета. Вчера отидох почти без да се замисля и когато видях, че вътре има само двама чужденци, се почувствах самотен и не ми се искаше да седя самичък в ъгъла. Жена ми казва, че много лесно се сприятелявам с хората, направо съм бил безнадежден случай.

Той се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в медна чинийка, която после побутна към Хелън.

— Но това не е толкова лош навик, нали? Всеки случай, когато забелязах интереса ви към моя архив, бях изненадан и трогнат, а сега, когато научих вашата повече от забележителна история, чувствам, че трябва да ви помагам тук в Истанбул. В крайна сметка, защо вие влязохте в моя любим ресторант? Защо отидох да вечерям там с книгата си? Подозрителна сте, мадам, но нямам друг отговор, освен че съвпадението ми дава надежда. Да, случват се „по земята и небето неща…“ — той ни погледна замислено, а лицето му бе открито и прямо, малко повече от мъничко тъжно.

Хелън издуха облак турски дим сред мъждивата светлина.

— Добре — каза тя. — Ще се надяваме. А сега какво ще правим с надеждата си? Видяхме оригиналите на картите, видяхме и библиографията на Ордена на дракона, която Пол толкова много искаше да погледне. Но къде ни води всичко това?

— Елате с мен — каза Тургут рязко. Той се изправи и целият отпуснат унес на следобеда изчезна. Хелън изгаси цигарата си и също се изправи, а ръкавът й докосна дланта ми. Последвах ги и аз.