Элизабет Костова - Историкът

— Май си съсипана — каза ми той с усмивка. — Остани тук и поспи, аз ще си взема книгата. После, когато огладнееш, ще отидем да вечеряме.

Щом излезе, клепачите ми се затвориха почти веднага, а когато отново ги отворих, се намерих сгушена на празната седалка като дете, завила глезени с дългата си памучна пола. Някой седеше на отсрещната седалка и четеше вестник, но не беше Барли. Бързо се надигнах. Мъжът четеше Монд и разтвореният вестник го скриваше почти целия — горната част на тялото и лицето му изобщо не се виждаха. На седалката до него лежеше черно кожено куфарче.

За част от секундата си представих, че това е баща ми и ме обля вълна на благодарност и объркване. После видях обувките му, също от черна кожа, лъснати до блясък, с елегантни дупчици на носа и кожени връзки с черни пискюли на върха. Мъжът беше кръстосал крака, облечени в безукорни черни панталони и фини черни копринени чорапи. Това не бяха обувките на баща ми; всъщност нещо не беше наред с тези обувки, или пък с краката в тях, макар че не можех да определя какво точно. Помислих си, че един непознат не би трябвало да влиза, докато спя — това също беше неприятно и се надявах, че не ме е зяпал заспала. В неудобството си се зачудих дали мога да стана и да отворя вратата на купето, без да ме забележи. Изведнъж видях, че той беше дръпнал завеските към пътеката на вагона. Никой не можеше да види отвън какво става в купето. Дали пък Барли не ги беше дръпнал, преди да излезе, за да спя спокойно?

Крадешком погледнах часовника си. Наближаваше пет. През прозореца се откриваше великолепна гледка; бяхме стигнали юга. Човекът зад вестника не помръдваше и аз се разтреперих неудържимо. След малко разбрах какво ме ужасява. Вече отдавна бях будна, но през цялото време, докато го гледах и слушах, той не беше обърнал нито една страница от вестника си.

Апартаментът на Тургут се намираше в друг квартал на Истанбул, на Мраморно море, затова взехме ферибота от едно оживено пристанище, наречено Еминьоню. Хелън стоеше на парапета и съзерцаваше чайките, които следваха корабчето ни, и внушителния силует на стария град зад нас. Отидох при нея, а Тургут се зае да ни показва шпилове и куполи, надвиквайки бученето на машините с гръмкия си глас. Когато слязохме, открихме, че кварталът му е по-модерен от местата, където бяхме досега, но в случая модерен означаваше от деветнайсети век. Докато вървяхме из все по-смълчаните улици, отдалечавайки се от фериботното пристанище, аз съгледах един друг Истанбул, който дотогава ми беше непознат: внушителни дървета с приведени клони, елегантни каменни и дървени къщи, кооперации, сякаш пренесени от някое парижко предградие, чисти тротоари, саксии с цветя, украсени корнизи. Тук-там старата ислямска империя се подаваше под формата на полусрутена арка или самотна джамия, турска къща с издаден втори етаж. На улицата на Тургут обаче западната мода бе помела всичко останало. По-късно видях същите улици и в други градове — в Прага и София, в Будапеща и Москва, в Белград и Бейрут. Навсякъде изтокът беше взел назаем тази чужда изтънченост.

— Заповядайте, ако обичате — Тургут спря пред редица стари къщи и ни въведе нагоре по двойното парадно стълбище, като пътьом провери съдържанието на малката си пощенска кутия — очевидно празна — с надпис „Професор Бора“. Отвори вратата и отстъпи настрани. — Моля, заповядайте в моя дом, където всичко е и ваше. Съжалявам, че жена ми я няма — тя е възпитателка в детска градина.

Първо влязохме в преддверие с лъснат дървен под и дървена ламперия по стените. Там по примера на Тургут събухме обувките си и сложихме бродираните пантофи, които той ни даде. После ни въведе в гостна и Хелън нададе тих вик на възхищение, който аз не успях да се сдържа да не повторя. Стаята беше изпълнена от приятна зеленикава светлина, примесена с нежнорозово и жълто. След миг осъзнах, че това са слънчевите лъчи, които се процеждаха през различните дръвчета зад двата огромни прозореца с прозрачни завеси от старинна бяла дантела. Стаята беше обзаведена с необикновени мебели, много ниски, изработени от тъмно дърво и богато тапицирани. Три от стените бяха опасани от миндери, покрити с дантелени възглавници. Над тях белосаните стени бяха украсени с гравюри и картини от Истанбул, с портрет на старец с фес и друг на по-млад мъж в черен костюм, както и с поставен в рамка пергамент с изящна арабска калиграфия. Имаше и избелели кафеникави фотографии на града и шкафчета, пълни с медни сервизи за кафе. В ъглите стояха пъстроцветни емайлирани вази, пълни с рози. Под краката ни се простираха дебели килими в яркочервено, розово и нежнозелено. Точно в средата на стаята бе поставен огромен кръгъл поднос на ниски крачета, излъскан до блясък и празен, сякаш в очакване на следващата трапеза.