Элизабет Костова - Историкът

— Той отговори ли? — очите на Хелън святкаха към Тургут.

— Да, но вече не беше в Оксфорд. Беше отишъл в един американски университет — вашия, макар че в началото като говорихме с вас, не направих връзката, — затова писмото ми стигнало при него с огромно закъснение и чак после той ми отговорил. Казваше, че съжалява, но не знаел нищо за архива, за който говоря и не може да ми помогне. Ще ви покажа писмото вкъщи, когато дойдете на вечеря. Получих го малко преди войната.

— Колко странно — промърморих аз. — Нищо не разбирам.

— Това не е най-странното нещо — отбеляза припряно Тургут. Той обърна очи към пергамента върху масата, към библиографията, и прокара пръст по името на Роси в дъното. Загледах се и отново забелязах думите след името. Бяха на латински, сигурен бях, макар че моят латински от първите две години в колежа никога не е бил кой знае какъв, а сега на всичкото отгоре съвсем го бях занемарил.

— Какво пише? Знаете ли латински?

За мое облекчение Тургут кимна.

— Пише: Бартоломео Роси. „Привидението… духът… в амфората“.

Мислите ми запрепускаха бясно.

— Но този израз ми е познат. Мисля… сигурен съм, че това е заглавието на една статия, по която той работи от пролетта — аз млъкнах. — Работеше. Показа ми я преди около месец. Става въпрос за гръцката трагедия и за предметите, които гръцките театри понякога използвали като реквизит за сцената. — Хелън ме гледаше непрегнато. — Това е… убеден съм, че това е последният му труд.

— А най-най-странното е — заяви Тургут и този път чух истински повей на страх в гласа му, — че много пъти съм чел този списък и никога не съм виждал този ред. Някой е добавил името на Роси.

Вторачих се в него потресен.

— Проверете кой — задъхано настоях аз. — Трябва да разберем кой подправя тези документи. Кога за последно сте бил тук?

— Преди около три седмици — каза мрачно Тургут. — Почакайте, моля, първо ще отида да попитам господин Ерозан. Не мърдайте. — Още щом стана, внимателният библиотекар го видя и се запъти насам. Двамата размениха набързо няколко думи.

— Какво казва той? — попитах аз.

— Защо не ми го каза досега? — изстена Тургут. — Вчера дошъл някакъв мъж и прегледал кутията.

Той продължи да разпитва приятеля си и господин Ерозан махна към вратата.

— Онзи е бил — заяви Тургут и също посочи натам. — Казва, че е онзи, който беше тук преди малко, с когото говореше.

Всички се обърнахме ужасени и библиотекарят отново махна натам, но беше твърде късно. Дребният мъж с бялата шапчица и сивата брада беше изчезнал.

Барли ровеше из портфейла си.

— Хъм, ще трябва да обменим всичко, което имам — отбеляза той мрачно. — Тук са парите от мастър Джеймс и още няколко лири от стипендията ми.

— И аз взех малко — заявих аз. — Искам да кажа, от Амстердам. Ще купя билетите за влака и мисля, че ще мога да плащам за храна и нощувки поне за няколко дена. — Наум се чудех дали наистина ще съм в състояние да плащам, ако Барли продължи да яде с такъв апетит. Направо беше невероятно, че толкова кльощав човек можеше да яде толкова много. И аз бях слаба, но не можех да си представя да излапам два сандвича със скоростта, която Барли току-що беше демонстрирал. Мислех, че онази непоносима тежест, която усещах, се дължеше на проблема с парите, но само докато не се озовахме в обменното бюро и младата жена в тъмносин жакет не ни погледна през бюрото. Барли я заговори за курсовете и след малко тя вдигна телефона и се обърна, докато говореше в слушалката.

— Защо се обажда? — прошепнах нервно на Барли.

Той изненадан ме погледна.

— По някаква причина проверява курсовете — отговори той. — Не знам точно защо. Ти какво си помисли?

Не можах да обясня. Може би бях прихванала заразата от писмата на баща ми и вече всичко ми изглеждаше подозрително. Като че ли непрекъснато ни следяха невидими очи.

Тургут, който явно запази повече присъствие на духа от мен, се завтече към вратата и изчезна в малкото преддверие. След секунда се върна, клатейки глава.

— Няма го — тежко изрече той. — Няма следа от него и по улицата. Стопил се е в навалицата.

Господин Ерозан явно взе да се извинява и Тургут отново размени с него няколко кратки реплики. После се обърна към нас.

— Сещате ли се за някаква причина, поради която някой би ви преследвал тук да провери проучванията ви?

— Преследвал? — сещах се за много причини, но и представа си нямах кой точно.

Тургут ме погледна изпитателно и аз си спомних изражението на циганката, която се приближи до масата ни миналата вечер.