— Мили Боже! — възклицанието ми стресна тихите учени в стаята, но твърде късно се усетих. Господин Ерозан, който още говореше с човека с кепето и дългата брада, въпросително се обърна към нас.
Тургут веднага усети тревогата ми, а Хелън бързо се приближи.
— Какво има? — Тургут протегна ръка към документа. Аз още го гледах втренчено, така че Тургут лесно проследи погледа ми. После изведнъж скочи на крака и думите, които извика, бяха сякаш ехо на собственото ми вълнение, такова ясно ехо, че неочаквано ми донесе успокоение сред цялата необикновена ситуация:
— Боже мой! Професор Роси!
Тримата се спогледахме за миг, но мълчахме. Накрая аз подех несигурно:
— Да не би — обърнах се тихо към Тургут — това име да ви е познато?
Тургут прехвърли погледа си от мен към Хелън.
— А на вас? — попита той накрая.
Усмивката на Барли беше мила.
— Сигурно си доста изморена, щом заспа така здраво. И аз се чувствам уморен, само като си помисля в каква бъркотия си се оплела. Какво би си помислил човек, ако му разкажеш всички тези неща — някой друг, имам предвид? Например онази жена там — той кимна към задрямалата ни спътничка, която не беше слязла в Брюксел и очевидно смяташе да дреме чак до Париж. — Или на някой полицай. Всички ще те вземат за откачена. — Той въздъхна. — Наистина ли мислиш съвсем сама да пътуваш до Южна Франция? Ще ми се да ми кажеш къде точно отиваш, вместо да ме караш сам да позная, за да се обадя на мисис Клей и да видиш ти тогава.
Беше мой ред да се усмихна. Това вече го бяхме обсъждали неведнъж.
— Ама че си инат — изпъшка Барли. — Никога не съм допускал, че едно малко момиченце може да ми създаде толкова проблеми — и най-вече проблемите, които ще си имам с мастър Джеймс, нали се сещаш, ако те оставя насред Франция.
При тези думи очите ми се напълниха със сълзи, но следващото му изречение ги пресуши още преди да бликнат навън.
— Най-малкото ще имаме време да обядваме, преди да хванем следващия влак. На Гар дьо Нор продават най-вкусните сандвичи и ще доизхарчим франковете ми. — Речта му премина в множествено число и тъкмо това стопли сърцето ми.
Дори и днес, когато слезеш от влака на тази велика арена на пътешествията, наречена Гар дю Нор, с великанската й конструкция от старо желязо и стъкло, с въздушната й кринолинова прелест, се озоваваш направо в Париж. Двамата с Барли слязохме от влака с чанти в ръце и минутка-две останахме неподвижни, за да попием всичко това с очи. Поне аз правех това, макар че дотогава много пъти бях слизала там по време на пътуванията с баща ми. La gare кънтеше от звука на влакови спирачки, разговори, стъпки, свирки, пърхане на гълъбови крила, подрънкваме на монети. Възрастен мъж с черна барета мина край нас с млада жена под ръка. Червената й коса беше прекрасно фризирана, на устните й имаше розово червило и аз за миг си се представих на нейно място. Ех, ако можех да изглеждам така, да съм парижанка, да порасна и да имам боти на високи токове, истински гърди и елегантен, застаряващ художник до себе си! После ми хрумна, че мъжът може би просто й беше баща и се почувствах много самотна.
Обърнах се към Барли, който очевидно попиваше миризми, а не гледки.
— Боже, колко съм гладен — изръмжа той. — Тъй и тъй сме тук, дай поне да хапнем нещо свястно.
Той се втурна към един ъгъл на гарата, като че ли я познаваше като пръстите на ръцете си; и наистина, оказа се, че знаеше отлично не само пътя, но и горчицата, и видовете фино нарязана шунка, така че скоро и двамата похапвахме два огромни сандвича, увити в бяла хартия, като Барли дори не си даде труд да седне на пейката, която аз открих.
И аз бях гладна, но най-вече се притеснявах какво ще правя отсега нататък. Щом слязохме от влака, Барли можеше да намери някой обществен телефон и да успее да позвъни на мисис Клей или на мастър Джеймс или дори на армия жандармеристи, които да ме върнат в Амстердам с белезници. Вдигнах тревожно поглед към него, но лицето му беше почти изцяло скрито зад сандвича. Когато все пак го отмести, за да пийне оранжада, аз му казах:
— Барли, ще ми направиш ли една услуга?
— Сега пък какво?
— Моля те, не се обаждай. Така де, моля те, Барли, не ме предавай. Отивам на юг, каквото и да става. Виждаш, че не мога да се прибера у дома, без да знам къде е баща ми и какво се случва, нали?
Той пиеше сериозно.
— Виждам.
— Моля те, Барли.
— Ти за какъв ме вземаш?
— Не знам — казах озадачено. — Мислех, че си ми ядосан, задето избягах, и че може би смяташ да ме издадеш.
Читать дальше