Элизабет Костова - Историкът

— Ходил ли си в Париж? — попитах аз, отчасти за да прикрия вълнението си.

— Струва ми се да — отвърна Барли възмутено. — Една година учих там, преди да вляза в университета. Майка ми искаше да науча добре френския.

Много ми се искаше да го попитам за майка му и защо е изисквала такива забележителни постижения от сина си, а и какво е да имаш майка, но Барли отново беше потънал в писмата.

— Баща ти трябва да е бил добър лектор — отбеляза замислено той. — Това е доста по-увлекателно от лекциите в Оксфорд.

Думите му откриха пред мен непознати земи. Имаше ли тъпи лекции в Оксфорд? Как е възможно? Барли знаеше толкова много неща, които исках да науча, беше пратеник на един тъй необятен свят, че чак не можех да си го представя. Този път ме прекъсна кондукторът, който бързаше по коридора край купето ни. Брюксел, извика той. Локомотивът вече забавяше ход и само след няколко минути през прозореца се показа брюкселската гара, а белгийските митничари се качиха във вагона. Навън хората бързаха, всеки за влака си, а гълъбите търсеха трохички по перона.

Може би защото тайно харесвах гълъби, не свалях поглед от тълпата и изведнъж забелязах една напълно неподвижна фигура. Висока жена в дълго черно палто мълчаливо стоеше на перона. Косата й беше увита в черен шал, който обрамчваше бледото й лице. Беше твърде далеч, за да видя ясно чертите й, но зърнах блясъка в тъмните й очи и почти неестествено алените й устни — вероятно ярко червило. Силуетът й беше някак странен — сред миниполите и отвратителните платформи на тогавашната мода, тя носеше ниски черни лачени обувки.

Онова, което първо привлече вниманието ми и го задържа чак докато влакът не потегли отново, беше съсредоточената й бдителност. Тя внимателно оглеждаше влака ни от край до край. Инстинктивно се скрих от прозореца, а Барли въпросително ме погледна. Жената очевидно не ни беше видяла, макар че колебливо пристъпи към нашия вагон. После сякаш размисли и се обърна да разгледа другия влак, който тъкмо спираше отсреща на перона. Нещо в тъмния й изправен гръб ме караше неотклонно да се взирам в нея, докато влакът не потегли отново, а тя не се изгуби сред множеството, като че ли никога не е съществувала.

Този път аз бях задрямала вместо Барли. Когато се събудих, се озовах облегната на него, с глава, отпусната на рамото му в морскосиния пуловер. Той гледаше през прозореца, прилежно прибрал писмата на баща ми в плика в скута си, краката му бяха кръстосани, а лицето — не много далеч от моето — беше обърнато към пробягващия навън пейзаж, който според мен вече трябваше да е във Франция. Отворих очи и първото, което съзрях, беше кльощавата му брадичка. Когато погледнах надолу, видях, че ръцете му леко придържаха плика с писмата. За пръв път забелязах, че ноктите му бяха изгризали като моите. Затворих отново очи, преструвайки се, че още спя, защото топлината на рамото му ми действаше успокояващо. После се уплаших, че може би не му е приятно да се облягам на него или пък че в идиотския си сън съм олигавила пуловера му, затова рязко се изправих на седалката. Барли ме погледна и очите му бяха пълни с далечни мисли или може би просто с пейзажа зад прозореца, вече не равнинен, а хълмист — земята на скромното френско село. След малко той се усмихна.

Когато капакът на кутията с тайните на султан Мехмед се отвори, отвътре се понесе миризма, която добре познавах. Беше мирисът на много стари документи, на пергамент или велен, на прах и векове, на страници, отдавна подложени на изпитанията на времето. Това беше и миризмата на малката празна книжка с дракона в средата, на моята книжка. Така и не намерих смелост да пъхна нос направо сред страниците й, както съм правил с други томове, попадали в ръцете ми — мисля, че се страхувах да не би сред аромата й да доловя и отблъскващи нотки или, по-лошо, да не би миризмата да ми подейства, да не се окаже ужасен наркотик, който не бих искал да поемам.

Тургут внимателно измъкваше документите от кутията. Всеки от различните по форма и размер документи беше увит с пожълтяла фина опаковъчна хартия. Той внимателно ги подреди на масата пред нас.

— Лично ще ви покажа тези книжа и ще ви разкажа какво знам за тях — заяви той. — После, ако желаете, може да останете да ги поразгледате, как мислите?

Да, може би точно това искахме, кимнах аз, а той разопакова един свитък и внимателно го разгъна под втренчените ни погледи. Беше пергамент, закачен на тънки дървени пръчици, съвсем различен от огромните плоски листове и подвързани търговски дневници, с които бях свикнал при изследванията си върху света на Рембранд. Краищата на пергамента бяха украсени с пъстра рамка от геометрични елементи в златно, наситено синьо и яркочервено. Ръкописът за мое разочарование беше изписан с арабски букви. Не съм сигурен какво точно съм очаквал; все пак този документ идваше от сърцето на империя, която е говорила на турски и писала с арабската азбука, прибягвайки до гръцкия само за да сплаши византийците, а до латинския — за да щурмува портите на Виена.