Элизабет Костова - Историкът

Закуската в ресторанта се състоеше от силно кафе — много силно — в медно джезве с дълга дръжка, сервирано с хляб, солено сирене и маслини, както и с неразбираем за нас вестник. Хелън яде и пи мълчаливо, а аз седях замислено, душейки цигарения дим, който се носеше край масата ни от ъгълчето на сервитьора. Тази сутрин заведението беше празно, като изключим слънчевите лъчи, които се промъкваха през сводестите прозорци, но утринната глъчка на улицата пред нас изпълваше ресторанта с приятни звуци и с гледката на неспирния поток минувачи, някои облечени за работа, а други понесли кошници с покупки от пазара. Инстинктивно си бяхме избрали най-далечната от прозорците маса.

— Професорът ще дойде чак след два часа — отбеляза Хелън, като сипа захар във втората си чаша кафе и енергично я разбърка. — Какво ще правим?

— Мислех да отидем до „Айя София“ — предложих аз. — Искам пак да я видя.

— Защо не — измърмори тя. — Нямам нищо против да се почувствам малко като турист.

Тя изглеждаше отпочинала и забелязах, че е облякла чиста светлосиня блуза със същия черен костюм — за пръв път видях цветно изключение в черно-бялото й облекло. Както обикновено, носеше малкото шалче увито около врата й на мястото, където библиотекарят я беше ухапал. Лицето й излъчваше ирония и тревога, но имах усещането — макар и без реални доказателства, — че е свикнала с присъствието ми на масата и това е притъпило обичайната й рязкост.

Когато излязохме, улиците гъмжаха от народ и автомобили и ние се промъкнахме между тях до един от пазарите в сърцето на стария град. Всяко магазинче беше пълно с купувачи — облечени в черно старици опипваха пъстрото разнообразие от фини платове; млади жени в ярки дрехи и с покрити глави се пазаряха за плодове, каквито не бях виждал през живота си, или оглеждаха подноси със златни накити; старци с фесове върху побелелите си коси или оплешивелите темета четяха вестници или приведени разглеждаха гравирани дървени лули. Някои от тях държаха в ръце броеници. Накъдето и да погледнех, виждах красиви, самоуверени, изписани, смугли лица, жестикулиращи ръце, сочещи пръсти, широки усмивки, в които понякога проблясваха златни зъби. Навсякъде край нас чувах врявата на изразителни, уверени, пазарящи се гласове, а тук-там и смях.

Хелън беше наложила своята насмешлива, скептична усмивка и оглеждаше тези чужди хора, като че ли й харесваха, но и като че ли знаеше всичко за тях. За мен картината беше очарователна, но и аз усещах тревога — чувство, което от около седмица ме обземаше винаги щом излизах на обществено място. Това чувство изискваше да се оглеждам из тълпата, да се озъртам през рамо, да се взирам из лицата за добронамереност или зъл умисъл — а и може би ме караше да се чувствам под наблюдение. Беше неприятно чувство, сурова нотка в хармонията на всички тези оживени разговори наоколо, затова за пръв път се запитах дали не съм прихванал от Хелън циничното й отношение към човешката раса. Чудех се дали нейният светоглед е вроден или го е придобила в хода на живота си в една полицейска държава.

Каквито и да бяха корените й, моята параноя беше отявлена обида към бившето ми „аз“. Само преди седмица бях обикновен американски докторант, доволен, че съм все недоволен от работата си, дълбоко и щастливо убеден в благополучието и моралната извисеност на своята култура, дори и когато се преструвах, че се съмнявам в нея и във всичко останало. Сега за мен Студената война беше реалност в лицето на Хелън и обезверения й мироглед, а мисълта за една друга, по-древна студена война не ме оставяше на мира и смразяваше кръвта във вените ми. Помислих си за Роси, който също се е разхождал по тези улици през лятото на 1930 г., преди приключението в архива набързо да го изгони от Истанбул, и той също ми се струваше реален — не само онзи Роси, когото познавах, но и младият Роси от собствените му писма.

Докато вървяхме, Хелън побутна ръката ми и кимна с глава към двама старци, които седяха на малка дървена масичка, затулена до една барака.

— Виж, ето ти жив пример за твоята теория за мързелуването — каза тя. — В девет сутринта те вече играят шах. Странното е, че не играят табла — това е любимата игра в тази част на света. Мисля обаче, че тези тук играят шах.

Наистина, двамата тъкмо подреждаха фигурите си върху захабената дървена дъска. Черно срещу слонова кост, коне и топове пазеха цар и царица, пешките стояха едни срещу други в настръхнали редици — все същият боен ред, познат на целия свят, мислех си аз, когато спрях да ги погледам.