Элизабет Костова - Историкът

— Доказателство? — повторих аз като ехо.

— Да! Открих го преди няколко години. Султанът толкова се интересувал от Влад Дракула, че дори събрал някои от книжата и вещите му, след като Дракула умрял във Влахия. В родината си Дракула убил много турски войници и нашият султан го ненавиждал, но не затова събрал този архив. Не! През 1478 година султанът дори написал писмо до влашкия паша с молба да издири всички писмени сведения за Влад Дракула, които може да открие. Защо? Защото — както сам казва — искал да създаде библиотека, за да се бори със злото, което Дракула пръснал из града му след смъртта си. Разбирате ли — защо султанът ще се страхува от Дракула, ако Дракула е мъртъв, освен ако не вярва, че Дракула се е върнал? Имам копие от отговора на пашата. — Той удари по масата с юмрук и ни се усмихна. — Дори намерих архива, който султанът създал, за да се бори със злото.

Хелън и аз не смеехме да мръднем. Съвпадението беше почти непоносимо невероятно. Най-накрая се осмелих да попитам нещо.

— Професоре, да не би тази сбирка да е основана от султан Мехмед II?

Този път той се втренчи в нас.

— Да му се не види, ама и вие сте отличен историк. Да не би да се интересувате от този период от нашата история?

— Да, нещо такова — казах аз. — Ние… Аз съм ужасно любопитен да видя архива, който сте открил.

— Разбира се — отвърна той, — с огромно удоволствие. Ще ви го покажа. Как ще се изненада жена ми, като разбере, че и други хора искат да го видят — той изхихика. — Но, уви, прекрасната сграда, в която някога се помещаваше, беше разрушена, за да построят нови офиси на министерството на пътищата — преди осем години. Беше очарователна сграда до Синята джамия. Позорна история.

Кръвта се дръпна от лицето ми. Ето защо не успявахме да открием архива на Роси.

— А документите…?

— Не се безпокойте, скъпи ми господине. Лично се погрижих да бъдат присъединени към колекцията на Националната библиотека. Дори и никой друг да не ги обожава като мен, те трябва да бъдат запазени. — Тъмна сянка пробяга по лицето му за пръв път, откакто се скара на циганката. — В града ни още има зло, което трябва да бъде прогонено, както всъщност и навсякъде по света. — Той местеше погледа си по лицата ни. — Щом обичате чудновати стари вещи, утре ще ви заведа там с най-голяма радост. Тази вечер, разбира се, архивът е затворен. Библиотекарят ми е добър приятел и ще ви позволи да проучите сбирката.

— Много ви благодаря — не смеех да погледна към Хелън. — Как обаче… как се запалихте по такава необикновена тема?

— О, това е дълга история — сериозно се възпротиви Тургут. — Не бих си позволил да ви отегча чак толкова.

— Изобщо не се отегчаваме — настоях аз.

— Много сте любезен. — Той остана безмълвен няколко минути, потривайки вилицата си с палец и показалец.

Вън от тухлената ни ниша колите надуваха клаксони, докато изпреварваха велосипедистите по оживените улици, а пешеходците минаваха край нас като театрални герои — жени с развети щамповани поли, шалове и дълги висящи златни обеци или в черни рокли и с червеникави коси, мъже в западни костюми с бели ризи и вратовръзки. С полъха на вятъра до масата ни достигна мек, солен аромат и аз си представих как кораби от цяла Евразия носят съкровищата си тук, в сърцето на империята — първо християнска, после мюсюлманска — и хвърлят котва пред града, чиито крепостни стени се простират чак до самото море. Скритата вдън горите твърдина на Влад Дракула с варварските й кървави ритуали изглеждаше безкрайно далеч от този древен космополитен свят. Нищо чудно, че е мразел турците, а и те — него, помислих си аз. И все пак турците в Истанбул с техните майстори златари, с копринените тъкани, с пазарите и книжарниците, с безчетните храмове сигурно са имали много повече общи черти с покорената от тях християнска Византия, отколкото Влад, който се е борил срещу тях през границата на своята страна. Погледнат от центъра на тукашната култура, той приличаше на разбойник от затънтените гори, провинциален кръволок, средновековен селянин. Спомних си портрета му, който видях на рисунка в една енциклопедия у дома — гравюрата изобразяваше фин мустакат човек, облечен в разкошни дрехи. Парадокс.

Бях потънал в тези видения, когато Тургут проговори отново.

— Кажете, колеги, какво ви привлича толкова в тази история за Дракула? — Беше обърнал темата към нас с вежлива — или подозрителна? — усмивка.

Очите ми се стрелнаха към Хелън.

— Ами, изучавам историята на Европа през XV век като фон на конкретната тема на дисертацията ми — отвърнах аз и моментално се почувствах наказан за неискреността си с усещането, че лъжата може да се окаже истина. Господ знае кога ще мога отново да се захвана с дисертацията си, мислех си аз, а последното нещо, което ми трябва, е по-широка тема. — А вие — настоях аз, — как прескочихте от Шекспир към вампирите?