Элизабет Костова - Историкът

Той възпитано се възпротиви, но само за миг, а после седна при нас и примъкна салатата и чашката си, която моментално вдигна високо.

— Вдигам тост за вас и ви приветствам с добре дошли в прекрасния ни град — издекламира той. — Наздраве! — Дори и Хелън се поусмихна, макар че запази мълчание. — Простете, че ви се натрапвам — заизвинява й се Тургут, като че ли забелязал тревогата й, — но толкова рядко имам шанс да практикувам английския си с хора, за които е роден език. — Той още не беше установил, че на Хелън английският не й е роден — всъщност можеше никога да не забележи, помислих си аз, ако тя изобщо не продума.

— Как решихте да специализирате Шекспир? — попитах аз, когато се върнахме към вечерята си.

— Ех — каза меко Тургут, — това е необикновена история. Майка ми беше невероятна жена — блестящ ум, — много обичаше чуждите езици, а беше и умалителен инженер — може би удивителен , почудих се аз, — завършила Римския университет, където срещнала баща ми. Той беше страхотен човек, изучаваше италианския Ренесанс, като особена страст му беше…

Тук интересната му история беше ненадейно прекъсната от появата на млада жена, която надникна през сводестия прозорец от улицата към нас. Реших, че е циганка, макар че дотогава изобщо не бях виждал цигани, освен на картинка; беше смугла и с остри черти, черната и коса се спускаше в безредие над проницателните й черни очи. Можеше да е и на петнайсет, и на четирийсет; слабото й лице не издаваше възраст. Носеше в ръце китки червени и жълти цветя, които очевидно искаше да купим. Бутна част от тях през масата към мен и поде пронизителен напев, от който нищо не разбирах. Хелън изглеждаше отвратена, а Тургут — раздразнен, но жената настояваше. Тъкмо се пресягах към портфейла си с намерението — на шега, разбира се — да подаря на Хелън букет турски цветя, когато циганката изведнъж се завъртя към нея, посочи я с пръст и засъска. Тургут се стресна, а обикновено безстрашната Хелън се дръпна назад.

Тогава Тургут като че ли се оживи; той се надигна и с възмутена гримаса взе да се кара на циганката. Не беше трудно да разгадаем тона и жестовете му, които несъмнено я подканяха да се омита оттук. Тя впи поглед поред във всички ни и изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила, стопи се сред тълпата. Тургут отново седна, взря се в Хелън с ококорени очи и след миг прерови джобовете на сакото си, извади малък предмет и го остави до чинията й. Беше плоско синьо камъче, дълго към три сантиметра, с бяла или светлосиня точка като зле нарисувано око. При вида му Хелън пребледня и сякаш инстинктивно се протегна да го пипне с показалец.

— Какво, по дяволите, става? — Не можех да овладея раздразнението си на културно непричастен към сцената човек.

— Какво каза тя? — Хелън за пръв път се обърна към Тургут. — На турски или на цигански говореше? Нищо не разбрах.

Новият ни приятел се поколеба, като че ли не искаше да повтори думите на онази жена.

— На турски — измърмори той. — Може би не е доблестно да ви го кажа. Думите й бяха много груби. И непонятни — той гледаше Хелън с любопитство, но и, стори ми се, с известен страх в благия поглед. — Използва една дума, която няма да преведа — обясни той бавно, — а после каза: „Махай се оттук, румънска вълча дъще. Ти и приятелят ти носите в града ни проклятието на вампирите.“

Дори и устните на Хелън побеляха, а аз едва удържах порива да й хвана ръката.

— Просто съвпадение — казах й успокоително, при което тя ме стрелна с поглед; говорех твърде много пред професора.

Тургут премести очи от мен към Хелън и обратно.

— Наистина странно, скъпи сътрапезници — каза той. — Мисля, че трябва да продължим разговора си без повече суетня.

Почти бях задрямала в купето, въпреки че разказът на баща ми беше много интересен; когато четох всичко това за пръв път през нощта, почти не спах и сега бях уморена. В слънчевото купе се възцари нереална атмосфера и аз обърнах поглед навън към подредените холандски ниви, които се нижеха край прозореца на влака. С приближаването и отдалечаването от всеки град влакът минаваше край малки градини, където под облачното небе хората отглеждаха зеленчуци, край задните дворове на хиляди хора, които просто си гледаха работата, край гърбовете на къщите им, обърнати към железопътната линия. Нивите бяха прелестно зелени, от онова зелено, което в Холандия се появява напролет и изчезва едва с първия сняг благодарение на влагата във въздуха и в почвата и на водата, която блести накъдето и да обърнеш очи. Вече бяхме оставили зад гърба си доста канали и мостове и се движехме сред грижливо поддържани ливади с неизменните крави. Почтена двойка старци караха колела по близкия път, но в следващия миг бяха изместени от още и още ливади. Скоро щяхме да стигнем Белгия, която, както знаех от предишните си пътувания, човек като нищо можеше да изпусне от началото до края само с една кратка дрямка.