Элизабет Костова - Историкът

Хелън кимна и двамата дружно се запътихме обратно към сърцето на града.

Близо до нашия пансион попаднахме на ресторантче, украсено отвътре с пиринчени вази и изящни керамични плочки и с масичка точно до сводестия прозорец, който нямаше стъкло, та можехме да седим и да гледаме минувачите по улицата отпред. Докато чакахме вечерята, бях поразен от една особеност на източния свят, която дотогава не бях забелязал — хората, които минаваха пред нас, не бързаха, а просто си вървяха. Забързаната по тукашните стандарти крачка щеше да мине за небрежна разходка по тротоарите на Ню Йорк и Вашингтон. Споделих откритието си с Хелън, а тя се изсмя язвително.

— След като няма откъде да спечелят много пари, защо да бързат — каза тя.

Сервитьорът ни донесе комати хляб, салата от гладко кисело мляко с нарязана краставица и силен ароматен чай в стъклени чашки. След изтощителния ден ядохме охотно и тъкмо стигнахме до печеното пиле на дървен шиш, когато един мъж, облечен в безукорен сив костюм, с посребрени мустаци и буйна като грива сребриста коса влезе в ресторанта и се огледа. Той се настани на една маса близо до нас и остави някаква книга до чинията си. Поръча си тихо на турски, но явно усети, че се наслаждаваме на вечерята си, и се наведе към нас с приятелска усмивка.

— Както виждам, май харесвате тукашната кухня — каза той със силен акцент, но на отличен английски.

— Така си е — отвърнах изненадано. — Прекрасна е.

— Я да видя — продължи той и обърна хубавото си добродушно лице към нас. — Не сте от Англия. Америка?

— Да — казах аз. Хелън мълчеше, режеше пилето си и тревожно наблюдаваше събеседника ми.

— Знаех си. Колко хубаво. Дошли сте да разгледате прекрасния ни град?

— Именно — съгласих се аз, молейки се Хелън да гледа поне малко по-приятелски; враждебността тук би могла да бъде подозрителна.

— Добре дошли в Истанбул — каза той с много приятна усмивка и вдигна стъклената си чашка за наздравица. Аз върнах жеста и той цял светна в усмивка. — Извинявайте, че задавам такива въпроси, при положение че изобщо не се познаваме, но какво ви хареса тук най-много?

— Ами, това е труден въпрос. — Лицето му ми допадаше; не можех да не му отговоря искрено. — Най-много ме порази съжителството на Изтока и Запада в тъканта на един и същ град.

— Мъдро наблюдение, младежо — каза той тържествено и потупа мустаците си с огромна бяла кърпичка. — Тази смесица е нашето богатство, но и нашето проклятие. Някои мои колеги са прекарали целия си живот в проучване на Истанбул и твърдят, че никога не биха могли да го изучат целия, макар че все тук са живели. Приказно място.

— Какво работите? — полюбопитствах аз, макар по застиналата поза на Хелън да се досещах, че всеки миг ще ме настъпи под масата.

— Професор съм в Истанбулския университет — каза той със същия приповдигнат тон.

— Какъв късмет! — възкликнах аз. — Ние… — и в този момент кракът на Хелън се стовари върху моя. Тя носеше лачени обувки като всяка жена по онова време и токчето й беше доста остро. — Ние много се радваме да се запознаем — завърших аз. — Какво преподавате?

— Моята специалност е Шекспир — обясни новият ни приятел, докато си трябваше от салатата пред него. — Преподавам английска литература на най-напредналите от докторантите ни. Те са славни младежи, да знаете.

— Чудесно — успях да изрека. — Самият аз съм докторант, но по история, уча в Съединените щати.

— Изключителна специалност — каза той сериозно. — Сигурно ви е много интересно в Истанбул. В кой университет учите?

Отговорих му, докато Хелън мрачно дъвчеше вечерята си.

— Отличен университет. Чувал съм го — отбеляза професорът. Сръбна от чашката си и потропа върху книгата до чинията си. — Гледай ти! — възкликна накрая. — Защо не посетите нашия университет, докато сте в Истанбул? Той също е уважавана институция и ще ми е приятно да го покажа на вас и на очарователната ви съпруга.

Дочух слабото изсумтяване на Хелън и побързах да я измъкна от положението.

— Сестра — сестра ми.

— О, извинете — шекспироведът се поклони към Хелън през масата. — Аз съм доктор Тургут Бора, на вашите услуги. — Двамата се представихме, по-точно аз представих и двама ни, защото Хелън упорито мълчеше. Усетих, че не й хареса, когато се представих с истинското си име, затова побързах да я нарека Смит, доста плоска хитрост, при която тя още повече се намръщи. Всички се ръкувахме и не остана нищо друго, освен да го поканим да седне на нашата маса.