Элизабет Костова - Историкът

Шест дни след изчезването на Роси, в една мъглива делнична вечер отлетяхме от летище Айдълуайлд за Истанбул с прекачване във Франкфурт. Вторият самолет се приземи на следващата сутрин и излязохме от летището с цялото стадо туристи. Дотогава бях ходил в Западна Европа два пъти, но вече ми се струваше, че това са били кратки екскурзийки до друга планета — Турция през 1954 г. беше един съвсем различен свят, много по-различен, отколкото днес. Седях свит в неудобната самолетна седалка и бършех лицето си със затоплена кърпа, а само миг по-късно вече стояхме на също толкова топлата писта, край нас прелитаха непознати миризми и прах, а на опашката пред нас се вееше кърпата на един арабин — и все ми се вреше в устата. Хелън не спря да се смее до мен, като гледаше изумлението ми. В самолета беше сресала косата си и си беше сложила червило и изглеждаше забележително свежа след теснотията на изминалата нощ. На врата си носеше шалче; още не бях видял какво има отдолу, но не смеех да я помоля да го свали. „Добре дошъл в широкия свят, янки“, каза тя усмихнато. Този път обичайната й гримаса беше изместена от истинска усмивка.

Удивлението ми нарасна, докато таксито ни откарваше надолу към града. Не знам какво точно бях очаквал от Истанбул — може би нищо, понеже нямах много време да се подготвя за пътуването, — но красотата на този град ме остави без дъх. Атмосферата на „Хиляда и една нощ“ беше така осезаема, че дори и автомобилните клаксони и облечените в западни костюми бизнесмени не можеха да я разсеят. Помислих си, че първият град на това място — Константинопол, столицата на Византия и първа столица на християнския Рим, трябва да е бил изумително великолепен — съюз на бляскавото римско изобилие и раннохристиянския мистицизъм. Докато намерим свободни стаи в стария квартал „Султан Ахмед“, вече бях зашеметен от гледката на десетките джамии и минарета, на пазарите, окичени с фини платове, и дори от един кратък миг, в който зърнах многокуполната четирирога „Айя София“, чийто могъщ силует властваше над полуострова.

Хелън също не беше идвала тук и изучаваше всичко мълчаливо и съсредоточено, като само веднъж се обърна към мен в таксито, за да сподели колко странно било усещането да види извора — мисля, че това беше думата й — на Османската империя, чиито многобройни следи още се срещаха из нейната родина. Това щеше да се превърне в главната тема на тукашните ни разговори — кратките й, проникновени забележки за всичко, което вече й беше познато: турските имена, салатата от краставици в един открит ресторант, островърхата арка на прозорците. Ефектът върху мен беше особен — като че ли удвояваше впечатленията ми, така че едновременно виждах и Истанбул, и Румъния, и докато помежду ни бавно се надигаше въпросът трябва ли да отидем и в самата Румъния, аз имах чувството, че вече се разхождам там, воден от спомените за миналото такива, каквито ги виждах през очите на Хелън. Но аз се отклонявам — това е по-късен епизод от моята история.

Холът на нашата хазяйка беше прохладен след ярките и прашни улици. С благодарност потънах в един от столовете и оставих Хелън да запази две стаи на своя отличен въпреки странното произношение френски. Хазяйката — арменка, която харесваше пътниците и очевидно беше научила езиците им, не беше чувала за хотела, където навремето е нощувал Роси. Може би отдавна бе изчезнал.

Хелън обича да урежда всичко, размишлявах аз, така че защо да не й оставя това удоволствие? Двамата бяхме стигнали до неизречената, но твърда уговорка, че после аз ще платя сметката. Бях изтеглил скромните си спестявания от банката в Щатите; Роси заслужаваше да положа всички усилия, дори и в края на краищата да се проваля. Ако стане така, накрая просто ще се върна без пукната пара. Знаех, че Хелън като чуждестранна студентка вероятно нямаше нищо, дори по-малко от нищо. Вече бях забелязал, че май имаше само два костюма, които комбинираше с ограничен брой блузи със строга кройка. „Да, ще вземем две отделни стаи една до друга“, каза тя на арменката, възрастна жена с изящни черти. „Брат ми — mon frère — ronfle terriblement.“

— Ronfle? — попитах от фоайето.

— Хърка — преведе тя язвително. — Наистина хъркаш, да знаеш. В Ню Йорк не смигнах и секунда.

— Мигнах — поправих я аз.

— Добре де — каза тя. — Само си дръж вратата затворена, s’il te plaît.

С хъркане или не, след умората от пътуването трябваше да си отспим, преди да пристъпим към каквото и да било. Хелън искаше веднага да издирим архива, но аз настоях да починем и да хапнем. Затова едва в късния следобед поехме на първата си обиколка из лабиринта от улици с мимолетни гледки към пъстри градини и дворове.