Элизабет Костова - Историкът

— Какво всъщност е това? — попита Барли.

— Съчинение за училище — повторих аз, но очите ни се срещнаха над книгата и той ме гледаше, като че ли ме вижда за пръв път. — Бива ли те с френския? — попитах стеснително.

— Разбира се — той се усмихна и пак се наведе над страницата — Твърди се, че Дракула посещавал манастира на всеки шестнайсет години, за да отдаде почит на корените си и да почерпи нови сили от онзи извор, който му позволил да оживее в смъртта.

— Продължавай, моля те — здраво се хванах за ръба на масата.

— Добре — отвърна той. — Според изчисленията на брат Пиер дьо Прованс от началото на XVII в. Дракула посещава „Сен Матийо“ във втората четвърт на луната през месец май.

— А сега каква е луната? — прошепнах аз, но и Барли не знаеше.

Книгата повече не споменаваше Сен Матийо; останалите страници преразказваха някакъв документ, открит в църква в Перпинян, за смут сред овцете и козите в района през 1428 г.; не беше ясно дали според автора свещеник проблемите са се дължали на вампири или на крадци на добитък.

— Удивителна история — отбеляза Барли. — У вас това ли четете за удоволствие? Интересуват ли те вампирите в Кипър?

Нищо повече в книгата не изглеждаше свързано с моите цели, затова когато Барли отново погледна към часовника си, аз със съжаление се откъснах от примамливата стена от книги.

— Е, беше забавно — каза Барли, докато слизахме по стълбите. — Странно момиче си ти. — Не можех да преценя какво искаше да каже, но се надявах да е комплимент.

Във влака Барли ме разсмиваше с разкази за състудентите си, все отворковци и техните жертви, а после пренесе куфара ми на кораба, с който щяхме да прекосим гъстите като масло сиви води на Ламанша. Беше ясен и хладен ден, затова седнахме на завет на вътрешните пластмасови седалки.

— В сесия не спя много — осведоми ме Барли и моментално заспа, отпуснал глава върху якето, което сви на топка върху рамото си.

Нямах нищо против да поспи час-два, защото имах много неща да обмисля — някои практически, други научни. Най-належащият ми проблем не бяха исторически събития, а мисис Клей. Несъмнено тя щеше да ни очаква в коридора на амстердамската ни къща, изпълнена с неясни страхове за баща ми и за мен. Присъствието й щеше да ме задържи вкъщи поне през нощта и ако не се върнех след училище на следващия ден, тя щеше да тръгне по следите ми като глутница вълци и вероятно щеше да помъкне със себе си и половината личен състав на амстердамската полиция. Освен това и Барли. Хвърлих едно око към спящата му физиономия отсреща; той похъркваше в якето си. Утре Барли щеше да потегли към ферибота точно когато аз тръгвах за училище, така че трябваше да внимавам да не се засечем по пътя.

Когато пристигнахме, мисис Клей наистина беше у дома. Барли стоеше до мен на прага, докато ровех за ключовете си; беше извил глава и с възхищение разглеждаше старите търговски къщи и блестящите канали — Прелест! И тези рембрандовски лица по улиците! Когато мисис Клей внезапно отвори вратата и ме въведе вътре, той за малко да не ни последва. За моя радост възпитанието му взе връх. Докато двамата с мисис Клей изчезнаха в кухнята да се обадят на мастър Джеймс, аз на бегом се качих на горния етаж, като им извиках, че отивам да се измия. Всъщност — само мисълта за това деяние караше сърцето ми да бие тежко във виновен ритъм — смятах незабавно да претърся бастиона на баща ми. По-късно щях да измисля как да се справя с мисис Клей и Барли. Сега трябваше да открия онова, което той несъмнено беше скрил тук.

Нашата градска къща, строена през 1620 г., имаше три спални на втория етаж, тесни помещения с тъмни греди по тавана, които баща ми обожаваше, защото по думите му сякаш още носели духа на работливите и непретенциозни хора, обитавали къщата в първите дни от построяването й. Неговата спалня беше най-широка, обзаведена с възхитителни холандски мебели от всякакви епохи. Беше съчетал спартанското обзавеждане с турски килим и стенни пана над леглото, с миниатюрна скица от Ван Гог и дванайсет медни тигана от френска селска къща — наредени като на изложба на стената срещу прозореца и отразяващи проблясъците светлина от отсрещния канал. Сега разбирам каква забележителна стая беше, не само заради еклектичния вкус на подредбата й, но и заради монашеската й простота. Нямаше нито една книга; всички бяха подредени в библиотеката на долния етаж. На облегалката на стола от седемнайсети век никога не висяха дрехи; тъмното бюро не се загрозяваше с оставени вестници. Нямаше телефон, нито дори часовник — баща ми и без това се будеше в ранни зори. Беше изчистено пространство за живот, стая за спане, събуждане и може би молитва — макар че не можех да позная дали някой се молеше там — както когато е била съвсем нова. Обичах тази стая, но рядко влизах там.