Элизабет Костова - Историкът

Намерих си празно купе и дръпнах перденцата към пътеката с надеждата да остана сама. След малко жена на средна възраст със синьо палто и шапка влезе при мен, усмихна ми се и седна сред купчина холандски списания. В удобния си ъгъл наблюдавах редящите се през прозореца гледки от стария град, а после от зелените предградия, и разгърнах първото от писмата на баща ми. Вече бях научила встъпителните му изречения наизуст, виждах и насън разтърсващите форми на думите, стряскащите дата и място, бързия, стегнат почерк.

Скъпа моя дъще,

Ако четеш тези редове, прости ми. Тръгнал съм да търся майка ти. От години смятах, че е мъртва, но сега не съм сигурен.

Тази несигурност е по-тежка и от скръбта, както може би един ден ще разбереш; тя измъчва сърцето ми ден и нощ. Никога не съм ти разказвал за нея, това беше моята слабост, знам, но историята ни е прекалено мъчителна и не бих могъл просто така да ти я предам. Винаги съм възнамерявал постепенно да ти я разкажа, докато растеш, така че да ме разбереш по-добре и да не се уплашиш до смърт — макар че, като казвам това, самият аз съм ужасно уплашен и страхът никога не ме напуска, така че в случая това се оказва най-слабото ми оправдание.

През последните няколко месеца се опитвах да компенсирам своята слабост, като малко по малко ти разказвам каквото мога за своето минало, и смятах постепенно да въведа в разказа и майка ти, макар че всъщност тя нахлу в живота ми твърде внезапно. Сега се страхувам, че няма да успея да ти кажа всичко, което трябва да знаеш за своето наследство, преди гласът ми да угасне — буквално, защото няма да имам възможност да си говоря с теб или защото ще стане жертва на моите мълчания.

Описах ти част от живота си в последната година на университета, преди да се родиш, и ти разказах необикновените обстоятелства около изчезването на моя научен ръководител след изповедта му пред мен. Казах ти и как срещнах една млада жена, наречена Хелън, която също като мен, дори може би повече от мен се интересуваше да открием професор Роси. При всяка възможност да се усамотим на тихо място се опитвах да ти разказвам все повече и повече от историята, но сега мисля, че трябва да запиша останалата част, да я поверя на вярната хартия. Ако ти се налага да я четеш, вместо да слушаш как ти я разказвам из скалисти върхове или смълчани пиаци, в тихи пристанища или по удобни кафенета, то вината ще е моя, че не съм успял да разкажа всичко достатъчно бързо или навреме.

Докато записвам всичко това, погледът ми се рее навън над светлините на стария пристан — а ти спиш в съседната стая, спокойна и невинна. Уморен съм от работния делник, уморен съм само при мисълта, че трябва да започна това дълго повествование — тъжно задължение, злополучна предпазна мярка. Чувствам, че имам на разположение няколко седмици, може би месеци, през които ще мога да продължа разказа си лично, затова няма да повтарям тук онези случки, които вече съм успял да ти опиша по време на екскурзиите ни в толкова много страни. Отвъд тази отсечка от времето — седмици или месеци, — вече не съм сигурен. Писмата са моята застраховка срещу твоята самота. В най-лошия случай ще наследиш къщата ми, парите ми, мебелите и книгите, но без капка съмнение вярвам, че ще цениш страниците, които сега държа в ръце, повече от всяка друга вещ, защото те съдържат и твоето минало, твоята история.

Защо не ти разкрих всички тези факти с един удар, за да сложа точка, за да знаеш всичко? Отговорът отново се крие в собствената ми слабост, но и в истината, че съкратената версия наистина би представлявала тъкмо удар. Не бих могъл да ти причиня такава болка, дори и ако тя ще е само частичка от моята. Нещо повече, може би ти нямаше да ми повярваш напълно, ако бях разкрил всичко от раз, както аз не успях съвсем да повярвам на моя учител Роси, докато не проследих целия път на неговите спомени. И накрая, кой разказ може да се сведе само до фактическите обстоятелства? Затова разказвах историята си стъпка по стъпка. Сега трябва да рискувам и да отгатна докъде ще съм успял да стигна, преди тези писма да попаднат в ръцете ти.

Догадката на баща ми не беше съвсем точна и разказът му започваше случка или две след историите, които вече знаех. Може би никога нямаше да чуя отговора му на изненадващото предложение на Хелън Роси да се включи в търсенията му, мислех си тъжно, нито да разбера интригуващите подробности от пътуването им от Нова Англия до Истанбул. Как, чудех се, са успели да се оправят с всички документи, да преодолеят пречките на обтегнатите политически отношения, да получат визи, да минат през митниците? Дали баща ми е излъгал родителите си, мили и разумни бостънци, за внезапното си заминаване? Дали двамата с Хелън веднага са тръгнали за Ню Йорк, както той искаше? В една и съща стая ли са спали в хотела? Юношеският ми ум беше безсилен пред загадката, но и не можеше да спре да размишлява върху нея. Трябваше да се задоволя с представата за двамата като герои от някой филм от тяхната младост — Хелън е дискретно скрита под завивките на двойното легло, баща ми е заспал в неудобна поза и без обувки — но с всички дрехи — на някой стол с висока облегалка, а през прозореца с непочтена подкана примигват светлините на Таймс Скуеър.